Времето и събитията променят хората, както и тези, които пишат за това време и тези събития. От историческа гледна точка вероятно има известна цикличност във всичко това, което се случва с човечеството, но от гледна точка на нашите възприятия и усещания всяко събитие и най-дребна случка дори се случват за първи и различен за всеки от участниците в него път.

Известната британска писателка и белетрист Мѝнет Уолтърс, носителка на награда „Едгар“ през 1994 г. и „Златен кинжал“ през 1994 г. и 2002 г. казва, че „истината“ е дума, еднакво чужда за адвокати, журналисти и търговци на недвижими имоти“. Поредността на много доказателства в тази посока поставиха българската журналистика в реално новата и неприемлива за обществото ситуация, в която представя неистината за истина като се опитва да заблуди ползвателите на информационната услуга в достатъчно продължителен период. Поставена в услугата на тези, които временно или достатъчно дълго време са призвани да упражняват високо влияние в управленските процеси, дава основание да виждаме какво е журналистиката, какво е очакването че трябва да бъде и какви на практика са нейните реалности. Сложността на протичащите процеси поради неособено достойното поведение на определени нейни представители в представянето на фактите и обстоятелствата или по-скоро на тяхната интерпретация на всяка медия пред своята си аудитория, избута по един неособено приятен начин влиянието на журналистиката върху тези същите процеси. Спорадични в началото, тези процеси завладяха голяма част от тази общност и превърнаха в критерий това поведение или като цяло този модел на поведение. Неприемлив се оказа моделът, налагащ като норма обективността, точността и прецизността на представените факти и обстоятелства. Част от журналистите, представляващи едната и другата група, се превърнаха несъзнателно в конкурентни общности, които бяха поставени в неприемлива среда на това своеобразно състезание.

Интересни, в тази посока, са заключенията, които прави американският продуцент, режисьор сценарист Ноа Хоули. Той казва: „…журналистиката е нещо специално. Тя е предназначена да представя фактите обективно, дори и да си противоречат. Фактите не трябва да отговарят на сюжета на историята. Преди това журналисти съобщиха новината и очертаха хода на събитията. Но в един момент всичко се промени“.

Нарасналите очаквания и непредвидимите поведенчески модели, които съпътстват съвременната журналистика, определят нейното особено значение като елемент на протичащите социални процеси. Върху нея са насочени не само очакванията да отразява, но и пряко да участва в събитията на отразяваната история. Понякога достатъчно неточно отразени, представени и неадекватно анализирани, фактите и събитията се представят като единствените верни пред обществото и то следва да повярва в това, което му се казва, и следва да се задоволи с това наложено и обосновано без достатъчна обективност събитие или факт. Журналистиката си е присвоила водещата позиция на истината, но не успява да докаже това с факти и достатъчно добри доводи пред своите потребители, но въпреки всичко я отстоява. Сериозен проблем на възприятията от двете страни – както на тези, които произвеждат журналистическия продукт, така и от тези, които го потребяват. Нарушеният баланс на доверие води до загуба на основополагащото влияние, което се очаква да има този продукт, както и на неговото качество. Факторите на средата, които влияят на този процес, са много, от различно естество и с различна сила. Много изследователи ги анализират и показват какви резултати дава това върху крайния продукт, но не съумяват да създадат алгоритъм или процедура, която да отслаби влиянието на определени фактори – властови, политически, финансови, и др.

Отговорност за подобряване на средата имат всички участници в този процес. Може би достатъчно точно Христо Ботев изразява тези наши съвременни желания: „…и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката… би трябвало да заемат характера на политическа пропаганда, т.е. да се съобразят с живота, със стремленията и потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство, а журналистиката за преживяне старото, изгнилото..“. В достатъчно критичното отношение, изразено преди много години, се вижда и предложеното решение. Но това едва ли е достатъчно, за да промени, коригира и да даде нови настройки на този процес.

Констатирането на определени проблеми не дава възможност за бързо и лесно решаване на същите. Оказва се твърде сложно постигането на добро равновесие и достатъчна степен на удовлетвореност от групите на предлагащите този продукт и групите на ползвателите, които, на практика, сме всички ние в определена степен.

Най-лаконичното и достатъчно позитивно определение в тази посока е че „Журналистиката е акт на вяра в бъдещето.“ Тези думи на Ан Къри – американски журналист и репортер с дългогодишна практика, фокусиран върху човешките страдания във военни зони и природни бедствия.

Съизмерим с „големите“ в журналистиката и напук на мнението, че истинска журналистика може да се прави само в националните медии, най-дълго излизалият в страната регионален вестник – севлиевският „Росица“, доказва, че това определено не е истина. Стига да искаш и можеш да бъдеш журналист. Професия, за която се иска характер – да търсиш и да отстояваш истината, да бъдеш силен, независим и почтен.

Основан преди повече от 135 лета от будните и прогресивни севлиевски учители Евтим Дабев, Петьо Мустаков и Тодор Постомпиров, вестник „Росица“ е най-старият регионален вестник у нас. Устоял на превратностите на времето, днес той не просто е „оцелял“. Днес вестникът дава на хората онази толкова нужна им увереност, че три пъти седмично на страниците му ще намерят своя ден, своите новини и своите истории. Основан на 4 юни 1886 година, вестникът успява да съхрани лоялното си отношение към читателите. Целта на всеки от членовете на екипа е да информира обществеността по най-добрия начин, а изданието да бъде непреодолим стожер на истината. Предпочитано четиво за всички възрастови групи, палитрата от читателите му е изключително богата и пъстра – от най-малките – деца, ученици, студенти, до работещите и пенсионерите. В него всеки може да намери това, което се случва в община Севлиево, това, което се случва в неговото училище, предприятие и улица дори. С тираж от над 3500 екземпляра на брой, вестник „Росица“ се нарежда сред най-търсените местни издания в страната.

От март 2017 година главен редактор на вестника е дългогодишният журналист Минка Минчева. Ако трябва да създадем слоган от една дума, описваща професионалния ѝ път, то може би най-точната ще е „движение“. Движение между голямата любов и динамиката на журналистиката и отговорността да запазиш и съхраниш една медия, за да могат живеещите в този град и община да научават най-истинските новини, движение между два града, които на пръв поглед си съперничат, но на практика вървят през историята ръка за ръка и взаимно се извеждат до нови висоти. За своя настоящ пристан и професионална отдаденост – вестник „Росица“, тя разказва с много обич, хъс и амбиция – да пребъде. И не защото такава е нейната лична амбициозна самоцел. А защото е нужен. Нужен на хората, които живеят в новините и репортажите, нужен на паметта, която страниците му пазят. Нужен – не само на Севлиево, а и на България. Защото, според Минка Минчева, „именно в регионалните и местни медии намират място истинските житейски проблеми на хората, техните успехи и радости. Животът не се развива само в София, народът на България не е само в столицата. Той е навсякъде и много често дневният ред на тези българи не съвпада с медийната политика на националните медии. Тогава сме ние, представителите на местните и регионални медии, в случая – на в. “Росица“ – твърди журналистката, и добавя: „Мисля си и ми се иска да вярвам, че има нужда от нас. И това си пролича за нашия вестник по време на пандемията. Тогава, когато дълго време работихме от вкъщи онлайн. За да не спираме вестника, се наложи да намалим неговия обем. Но нито за един брой, през целия период на пандемията, не се наложи да намалим тиража. Което ми подсказва, че хората имат нужда от него.“

За професионалните жалони, които истинската журналистика поставя пред всеки, посветил живота си на тази професия, Минка Минчева споделя: „Може би ще дойде времето, когато ще се върнем към истинската журналистика, към информацията, която почтените медии и честни към своите слушатели, читатели и зрители предлагат. Защото социалните медии настина предлагат изключително много информация, но ние, които работим в такива отговорни медии, сме задължени да направим така, че повече хора да ни вярват, дори в това време.“

Във века на информационните канали да правиш истинска журналистика е дело отговорно. И вестник „Росица“ вече повече от 135 години доказва, че може да носи и отстоява тази своя отговорна роля пред своите читатели.

проф. д.н. Венелин Терзиев