Нора Радулова беше жена, чиято безупречна репутация беше всеизвестна в квартала. Всички знаеха името ѝ тук, защото имаше тридесет годишен стаж като учителка по математика и повечето от младите хора наоколо бяха нейни бивши ученици. Почти всички нейни съседи изпитваха респект към дамата и никога не си позволяваха да разнасят клюки по неин адрес. Освен веднъж, когато се беше разнесъл случаят, в който Нора подпалила кухнята си, след неуспешен опит за фламбиране на месо. Казваха, че може да е добра учителка, но може би готвенето не ѝ се удава особено. За да опровергае тези думи, още същата година Нора беше поканила някои от съседите си на парти по случай рождения си ден. Беше сготвила много и все изискани ястия. Домът ѝ беше чист и прилежно подреден с вкус. Местните клюкари не успяха да съберат никакъв материал за обсъждане, а толкова много се надяваха на това...

Дори външният вид на Нора беше винаги изпипан до най-малкия детайл. От години косата ѝ беше с все един и същи цвят – тъмночервен, като скъпо и добре отлежало вино от лимитирана серия, а прическата ѝ беше идеално оформен кок, от който не стърчеше дори и един косъм. Лешниковите ѝ очи бяха подчертани с изящна дълга очна линия, а устните ѝ с форма на сърце имаха червеникаво-виолетов слой червило. Обличаше се елегантно, обикновено в костюми със семпли цветове, но откакто беше станала вдовица преди пет години, Нора винаги беше облечена в черно. Позволяваше си някой детайл да бъде в друг цвят, като например яката на ризата да е бяла или коланът и обувките да са в червено, но това беше просто акцент към облеклото ѝ. Дори да беше на шейсет и седем години, Нора не се отказваше от обувките на токчета, които толкова много обичаше да носи. Да, не бяха с толкова тънък и висок ток както преди, но дори и с по-ниските тя се чувстваше добре.

Откакто се пенсионира и трябваше да се отдаде на заслужена почивка, Нора Радулова не искаше да повярва, че животът ѝ върви към своя край, както повечето на нейната възраст твърдяха. Първите няколко седмици, които прекара в дома си, тя беше изпаднала в депресия заради мисълта, че повече няма да преподава, а това беше вършила през по-голямата част от живота си. Чувстваше се непотребна, сякаш вече светът нямаше нужда от нея. Представяше си как само за няколко месеца ще рухне и от застояването на едно място ще се обадят всички болежки по тялото ѝ наведнъж. Не искаше един ден да я третират като някоя безпомощна старица, на която да правят място в автобуса да седне, за да не я заболят краката, или още по-лошото – някой да ѝ се притече на помощ докато пресича на пешеходната пътека. Сякаш винаги се беше бояла именно от този етап на живота, който неминуемо знаеше, че ще настъпи един ден, но... той като че ли идваше прекалено рано.

Когато премина през периода на самосъжаление, Нора реши да се вземе в ръце и да върши неща, от които да се чувства добре, да докаже на самата себе си, че не е толкова стара, за колкото се мислеше. Продължаваше да става рано всяка сутрин, както когато ходеше на работа. След сутрешното си кафе и закуска се привеждаше във вида, в който бяха свикнали да я виждат всички хора години наред. А никой не знаеше всъщност колко много ѝ костваше това да изглежда винаги добре. Не искаше да прибягва до нашумелите пластични операции и инжекции с ботокс, но от дълго време даваше сума пари за скъпа козметика, която да придава на лицето ѝ по-младежки вид и да прикрива печата на времето, оставен върху него. Около седем и половина всяка сутрин, Нора излизаше на кратка разходка из квартала. Беше чела в много книги за самоусъвършенстване и здраве, че колкото повече се движи, толкова по-добре ще се чувстват тялото и духът ѝ. Дори се беше записала на тъй модерната йога, но след три-четири посещения се отказа, защото разбра, че това занимание не е за нея. Особено неприлични ѝ се струваха позите, наподобяващи паун с разперена опашка или разтягаща се котка.

От няколко месеца тя посещаваше клас по гимнастика за възрастни. Беше го открила случайно в интернет и когато разбра, че всички посетители ще бъдат над шейсет години, реши, че трябва да се запише. Ходеше всеки вторник и петък преди обяд. Заниманията се провеждаха в един новопостроен спортен комплекс в центъра на града, където около час, група от десетина възрастни мъже и жени правеха разтягания, клекове, упражнения с топка за пилатес и куп други движения, съобразени с възрастта им. Всеки път, когато Нора казваше на някой свой връстник, че ходи на гимнастика два пъти седмично се чувстваше добре, виждайки изумлението изписано на лицето отсреща. Сякаш се чувстваше по-млада, по-жизнена и силна. И винаги твърдеше, че старостта е състояние на мозъка – докато си мислиш, че си стар и безполезен, всичко в теб се настройва на тази вълна и в един миг просто спира да работи.

Веднъж Нора беше предложила на приятелката си Дора Костова да отиде с нея в един от часовете по гимнастика. Не разбираше какво ги свързваше, защото те бяха с коренно различни характери и имаха различен светоглед, но приятелството им беше факт вече повече от две десетилетия. Дора се беше съгласила да види за какво става въпрос на тези спортни срещи, само от любопитство. А и честно казано, тайно завиждаше на жилавото тяло на приятелката си, която беше толкова слаба и с лекота вършеше някои неща, които за Дора костваха усилия.

В спортния център имаше много хора още от ранните часове на петъчния ден. Повечето служители в различни фирми предпочитаха да започнат деня си с фитнес тренировка в залата на третия етаж. Други избираха йогата, за да се заредят с положителна енергия от рано и да тонизират тялото си. Класът по гимнастика за възрастни също беше готов за днешните си занимания в отредената им за това зала на втория етаж. Една от стените беше облепена с големи огледала от пода до тавана. Имаше и много отворени прозорци, които допускаха слънчевата светлина да танцува вътре, както и свежият сутрешен въздух.

Дора Костова излезе от съблекалнята и несигурно попита Нора:

- Наистина ли е нужно да съм облечена така?

Беше с черен клин от трико, който извайваше всяко едно закръглено късче от тялото ѝ. Беше си облякла широка блуза с навити ръкави в цикламен цвят. Спорните обувки, с които беше обута бяха бели. Дъщеря ѝ си ги беше оставила при едно от прибиранията от Испания. Буйните сребърни къдрици на косата ѝ бяха скрити под шапка с козирка, на която имаше надпис „New York“. Тя пък беше от внуците ѝ.

- Да, изглеждаш чудесно – усмихна се Нора, която също беше облечена със спортен екип от трико, но на нейното слабо и добре оформено за възрастта ѝ тяло, стоеше по съвсем различен начин. - Хайде, да вървим, че след пет минути започваме!

В залата за тренировката вече се бяха събрали останалите спортуващи възрастни, които правеха различни упражнения за разтягане на мускулите – размятаха ръцете си като перки на вертолет, подскачаха на едно място като едва отлепяха краката си от пода и правеха различни движения с главата, опитвайки се да накарат врата си да изпука. Когато двете дами влязоха, сякаш никой не ги забеляза, защото между останалите от групата се бяха завързали разговори. Дора Костова се притесняваше. Не се чувстваше на мястото си тук, но все пак беше решена да изкара докрай часа по гимнастика. Огледа присъстващите с дискретно обхождане из залата с очи, докато говореше с Нора. Видя, че има петима мъже и шест жени. Бяха се разделили на групички, като ученици в междучасие, докато чакат учителя да дойде. Дамите бяха все слаби, фини и сякаш болни от анорексия. Дора си помисли, че са недохранени и всеки миг ще се скършат на две. А господата бяха начетени и добре поддържани, облечени в спортните си екипи. Всички те бяха на около шейсет и пет – седемдесет години.

Тогава Дора Костова срещна погледа на един от мъжете, който гледаше към нея, говорейки с приятелите си. Беше се втренчил в пищното ѝ тяло и я оглеждаше с присвити под сивия мустак устни. Лицето ѝ веднага поруменя и тя преглътна нервно. Но дори това не накара господина да отмести погледа си. Сякаш не се вълнуваше от недискретното си зяпане по пълничката дама.

- Не поглеждай към мъжете вдясно, - каза тихо тя, почти шепнешком на Нора – но мисля, че онзи с мустака ме зяпа.

- Борис? - изненада се Нора, след като видя с периферията на зрението си кого има предвид приятелката ѝ. - Той е ерген. Цял живот е бил такъв. Има три деца от три различни жени, но не се е оженил за нито една от тях. Има строителна фирма, за която сега се грижи един от синовете му.

- Не ми е приятно да ме гледа по този начин – сподели ѝ Дора. - Аз съм дама! А не парче месо, което може да оглежда на витрината, преди да реши дали да го вземе и да го опита!

- Недей така, мила. Просто те харесва.

След малко в залата влезе една млада руса жена на около тридесет години, която беше инструкторката на групата. Поздрави всички присъстващи и пусна тихо ритмична музика от уредбата в дъното на помещението. Постави началото на тренировката с леки упражнения за загрявка. Треньорката показваше как всички трябва да разперят ръцете си като за прегръдка и да повдигнат колкото могат по-високо левия си крак, а след това и десния. Дора Костова се опита да направи упражнението, но се задъха още с разперването на ръцете си. А когато трябваше да кляка, да докосва нозете си без да се прегърбва или да прави онези движения, с които да раздвижи кръста си на всички посоки, тя съвсем се умори и по челото ѝ се появиха капчици пот.

За миг очите ѝ отново се стрелнаха към мустакатия Борис, който се намираше вляво от нея. Продължаваше да я наблюдава като гладен вълк, в който напираше желанието да захапе сочно парче месо. С усмивка и дяволит поглед той намигна на Дора, когато тя погледна към него. Тя беше възмутена от това. Очите ѝ се ококориха, а лицето ѝ пламна в червено и ѝ стана още по-топло.

- Не мога да се съсредоточа, докато онзи женкар ме зяпа – сподели шепнейки тя на Нора, привеждайки се към нея.

- За какво говориш?

- За онзи Борис.

- О, стига – отвърна Нора, изпълнявайки поредното упражнение, показано от инструкторката. - Какво лошо има в това някой мъж да се загледа по теб? Дори трябва да се чувстваш поласкана.

- Предпочитам благоприличието, пред жадните погледи на загорели стари перверзници! - отсече категорично Дора. - Ще те чакам отвън. За мен часът приключи – и тръгна с бавна походка, поклащайки се като патица към вратата, заради болката в краката, която изпитваше след тренировката.

Отиде в съблекалнята, нетърпелива да свали от себе си неудобните дрехи, които я караха да изглежда по-дебела. Отключи шкафчето, в което беше прибрала чантата си и тогава чу, че някой отваряше вратата. Хвърли един поглед, за да се увери, че не е нахалникът с мустака от класа по гимнастика. И не беше сигурна дали това той да я последва, за да се разправя с него, нямаше да бъде по-добър вариант, пред това да срещне погледа на Зоя. Тя беше ниска, слаба жена, облечена в тънка, синя рокля. На главата си имаше голяма елегантна шапка, а лицето ѝ беше бяло като на мъртвец, заради фон дьо тена, с който се беше намазала. Около очите си имаше обилен слой синьо-зелени сенки, а тънките ѝ устни бяха покрити с червено червило. Приличаше на котка от онази порода без козина, но с много грим.

Дора побърза да скрие лицето си зад вратичката на шкафчето, когато позна Зоя, но беше твърде късно.

- Дора? Това ти ли си? - с тънък глас попита дамата, приближавайки се към нея. - Не мога да повярвам!

- О! Здравей! - с престорена усмивка поздрави Дора. - Не можах да те позная.

- Та аз съм си същата, мила! Точно каквато бях преди двадесет години – засмя се Зоя. - Но виж се ти! Много си се променила. Сбръчкана, побеляла... А килограмите ти... Ух! В този спортен център ли идваш?

- Да, но...

- Имаш нужда, миличка. Аз спортувам непрекъснато, и виж ме! Тялото ми почти не се е променило от двадесет години насам.

- Така е – не спираше да се усмихва лицемерно Дора. - И преди, когато живееше в квартала и бяхме съседки, пак не можеше да се гримираш. Очевидно не си се научила все още.

- Много си забавна – злъчно каза Зоя. - Все още ли събираш клюки за хората, които после да обсъждате с приятелките ти? Скучно е ежедневието на самотните вдовици, нали?

- За жалост не съм попадала на толкова интересна информация, откакто ти се изнесе. Все пак не всички жени, които се представят за порядъчни домакини, крадат от съседите си.

- Това е минало – със сериозно изражение на лицето заяви кльощавата дама. - Беше грешка, която отдавна съм изкупила. Сега животът ми е много по-различен. Има мъж до мене, с когото живея и съм много щастлива. Дори мога да те запозная с него, ако искаш! Той е в класа по гимнастика за възрастни, казва се Борис. Мисля, че ще има много неща, за които да ми завиждаш, когато разбереш колко прекрасен човек е той...

- ...И богат – допълни Дора, взимайки чантата си, след което затвори шкафчето. - Бъди щастлива!

- А ти започни да спортуваш, защото с тези килограми ще се гътнеш до месеци – злобно измърмори след нея Зоя и я наблюдаваше с присвити очи, докато Дора не излезе от съблекалнята.

Малко по-късно часът по гимнастика беше приключил. Нора се беше преоблякла и излезе навън, където я чакаше Дора Костова, седнала на една пейка пред спортния център.

- Изглежда, че не остана очарована от спортните занимания тук – каза ѝ Нора.

- Не е за мен тази работа.

- Е, важното е, че дойде да опиташ.

- Да – усмихна се Дора, ставайки от мястото си. - Хайде да отидем до супермаркета, преди да си хванем автобуса за вкъщи. Искам да си купя от любимите ми шоколадови бонбони с лешников пълнеж.

- Дора!

- Е, какво пък?! И без това скоро ще се гътна – засмя се тя с ирония и двете се хванаха под ръка, тръгвайки към супермаркета.