Навсякъде е тъмно... някакъв дразнещ шум пробужда сетивата ти и ти отваряш очи... Ярката светлина заслепява погледа ти и ти прикриваш очи с длани... скоро свикваш и с леко присвити очи се оглеждаш...

“Къде се намирам? Какво е това място? Защо съм тук? Как съм се озовал тук?”

Милиони въпроси се блъскат в умът ти... и сега си объркан...

Оглеждаш се...

Стоиш върху пясък, ситен и бял, посягаш към него, за да си сигурен и той се стича между пръстите ти... пясъкът е топъл и приятен, но е толкова много, а и става все повече...

Но как, къде, от къде идва, поглеждаш нагоре и забелязваш, че през малък отвор милиони малки песъчинки преминават, спускат се през него и падат в краката ти... През ума ти прелита мисъл, която смразява кръвта ти, лоша идея, но дали е така?

Пристъпваш напред изправил ръце и търсещ нещо около себе си... опипваш въздуха и се молиш да не докоснеш нищо...

Но уви!!!

Пръстите ти докосват гладка повърхност и ти тръгва напред, опипвайки я, следвайки формата й... описваш кръг, връщаш се от там от където си тръгнал...

Очите ти се разширяват и зеницата се свива ти се свличаш на земята и вдигаш шепа пясък... оставяш го да се изниже между пръстите ти, седиш и не помръдваш, лицето ти е по-бяло от пясъка, дишането ти се учестява и ти стоиш така... осъзнал ситуацията, в която се намираш...

Ти си в капан...

В капана на времето... не го виждаше заради ярката светлина, но сега си сигурен... заобиколен си от  стъкло, навсякъде... ти се намираш в часовник... във времето... в пясъчния часовник на времето...

А пясъкът отброява последните ти песъчинки живот...

Пясъкът вече стига до средата на стъкления ти затвор... изправил си се и едва се движиш, опитал си всичко, но стъклото не поддава, а отвора не може да бъде запушен...

Сърцето ти бие толкова бързо, че го усещаш как ще изскочи всеки момент, не издържаш... паниката е обзела цялото ти тяло... трепериш, а очите ти се пълнят със сълзи...

Вече изобщо не можеш да се движиш... примирил си се... не можеш да избягаш... така че приемаш съдбата си... приемаш смъртта...

Изминали са няколко секунди, а пясъкът продължава да пада, вече е стигнал до гърдите ти... разперваш ръце и отпускаш глава назад... една тежка въздишка последната в живота ти... след секунди... той свършва...

Пясъкът е засипал едната ти ръка, а ти се мъчиш да запазиш другата си отгоре...

Защо няма смисъл... знаеш, но е човешко...

Край последните песъчинки засипват лицето ти...

Ти си се примирил...

Пясъкът вече влиза в устата, носа и очите ти, ти замижваш и си поемаш дълбоко въздух, стисваш очи и чакаш смъртта...

Пясъкът те е засипал и само ръката ти стърчи отгоре, скоро и тя ще е под него...

Няколко последни конвулса и тя се отпуска леко... пясъкът продължава да я затрупва и вече само връхчетата на пръстите ти се виждат... минават две секунди, сега целия си под пясъка...

Край...това е края... края на твоя живот... въздухът, който си пое е свършил, пясъкът те е засипал, а ти... ти си мъртъв!

Будилникът иззвънява силно и стреснат ставаш рязко от леглото...буден си... целия си облян в пот и се чудиш “Защо?”. Сърцето ти бие бързо и посягаш към чашата с вода, отпиваш и се опитваш да си спомниш съня, който е пробудил толкова много страх в теб... кошмара, който те е събудил, не помниш... не си спомняш нищо от този сън. Успокояваш се и ставаш от леглото, протягаш се и се прозяваш широко... усмихваш се. Слънцето те огрява с ярки лъчи, ти си заслепен, посягаш към часовника, обръщаш го и песъчинките се шмугват през отвора.

Насочваш се към прозореца, отваряш го и се усмихваш на новия ден.

Лъчите се пречупват в пясъчния часовник и огряват белия пясък, а той все така се сипе.