Глава 13 - Среща, къща и кум

Големият ден настана. Цяло село тръпнеше в очакване на Италианеца, както  наричаха помежду си Димо. Баба излъска къщата до блясък, сякаш английската кралица щеше да идва. От сутринта по тъмно стана,  приготви няколко вида баница,  задушено месо с гъби и лятна курбан-чорба. Цялата къща ухаеше на мащерка. Цветята в лехите бяха изчистени до последната малка тревичка, сякаш мъж ще вземе да се завира в цветята, но на кого  да обясниш това?

Излишно се опитах да  убедя баба и дядо, всички съседи и познати, че дядо Димо е обикновен човек. Те цъкаха с език и клатеха глава, което означаваше, „тъй, тъй, ама не е тъй”. Фиданка трепереше като листо, когато я видях преди час, сякаш щяха да я нарежат най-малко на 1000 парчета или да ù откъснат поне едната ръка. Замислих се за годините,  прекарани в самота, и май  беше точно така. Бе облякла дълга до петите  рокля и колкото да ù говорех, че не е нужно да изглежда като монахиня, тя упорито стоеше с нея. Бе вързала на опашка красивата бяла коса и от това лицето ù изглеждаше бледо. Страхуваше се да не направи отново грешка. И бе права за опасността. Сега имаше втори шанс да промени Съдбата  и  много се страхуваше, че ако  не успее, ще бъде свършено с нейната репутация. Ако този мъж не я пожелаеше за жена, нямаше да може да се покаже из село. „Италианец” беше голяма фирма в очите на хората. А  думата Италия я караше да мечтае за морето, безкрайната синева и да забрави поне за малко, че любовта на живота ù, моят дядо Горан, завинаги ще остане далеч от нея.

            Жегата в следобеда бе почти апокалиптична. Но упорито тълпата зяпачи стояха на спирката с нас, да има после какво да разказват на другите. Когато най-после автобусът отби от магистралата да спре и на нашата спирка, отдъхнах с облекчение. Каквото има да става, щеше да бъде скоро. Авобусът от София спря рязко, сякаш подскочи, и  целият площад впери очи във вратите. Ако от там се бе появил марсианец със зелени уши, антенки вместо крака и няколко кръгли глави, по-малка щеше да  бъде изненадата. Вперили жадни очи в отворената врата,  очакваха  чудо. Дядо Димо слезе пъргаво  и се огледа весело. Висок, строен, с бяла коса и гъсти красиви мустаци, сякаш беше роден в същото село. Облечен в дънки и карирана риза, той грабна сърцата на селяните. През очилата с тънички рамки  гледаха красиви зелени очи, а усмивката му бе палава и момчешка. Изтичах да му подам ръка и да помогна за багажа, който за всеобщо учудване се оказа само малък куфар.

Прегърнахме се  здраво и той ми прошепна в ухото  нетърпеливо като влюбен тинейджър:

-       Къде ми е  златната булка?

            Погледнах го и се засмях от сърце. Нетърпението му беше  забавно, сякаш нямаше време и искаше да доближи по-бързо щастието до себе си. Така правеха момчетата на 18. Всъщност, дядо Димо винаги е бил младеж по душа. Дълго време си пишехме в чата, преди да разбера, че човекът отсреща не е мой връстник, а може да ми бъде дядо.

-       Малко търпение, тук е.  Приготвя се  и мисля, че също изгаря от нетърпение да те види.

            Докато минем от площада до нашата къща, бяхме  подвижна атракция. Ако Димо беше почнал да маха на висналите по оградата селяни като Тодор Живков, никой нямаше да се учуди. Вървеше по улицата  в ролята на танцуваща мечка и по едно време не издържа.

- Да свалим шапката ми и да съберем малко стотинки, а?

Смигнах му.

-       Къщата е на две крачки, вече пристигнахме. Закъсня с идеята.

            Двамата едновременно се засмяхме. Влязохме в подредения двор с облекчение. Юри размаха радостно опашка, още щом го видя. Сякаш се познаваха  отдавна. Димо без страх  приближи  кучето и го погали по рошавата глава. Юри го облиза благодарно по ръката и щастливо  заскимтя.

- Хубаво куче имате. Здрав косъм. Пъргави мускули. Получава добра храна.

- И добро глезене от жена ми - вметна  недоволно дядо. – Купуваме от града витаминозна храна. Полудяла е да вари всяко месо, което му даваме да яде. Записва  в  тефтер  кога му даваме хапчета. Всичко е като по книга. Питаш ли ме как се живее с такава жена? - Дядо му намигна, правейки печална гримаса.

- Щастливо - отговори простичко Димо и дядо  занемя.

Баба бе приготвила стая на втори етаж и разкошен  обяд, но Димо поиска единствено душ да се освежи и даде голям зор да го водя при Фани. Очаквах притеснен как ще се появи облечен след душа,  дали няма да измъкне някой официален костюм и отново да вървим като цирк по прашната улица, но като го видях на вратата,  отдъхнах с облекчение.  Светли дънки,  друга  карирана риза, нищо различно от това, което носеха местните хора. Носеше подаръци за нас  и нещо специално за  Дани в красиви кутии. За баба имаше осветена икона от една римска  църква, за дядо карирана риза в подходящ размер и цвят. Сега разбрах защо толкова упорито ме питаше как изглежда Горан Старши. Моят подарък беше убийствен - мп4 плейър с  голяма памет,  можех да побера  филми, клипове и страхотна музика. Трябваше само да го заредя. Кутията  за Фани  беше учудващо малка, но  красиво опакована, с вкус. В прозрачно пакетче от розова, млечно сатенена странна материя, се усмихваше  красиво разцъфнала орхидея с капсула. Носеше я чак от Италия  да изненада  своята далечна любима. Емигрантът имаше романтична душа и дано късметът днес му носеше печеливша карта.

- В градината има  толкова много цветя – каза с укор в гласа баба, след като се нарадва на своя подарък и всички благодарихме  сърдечно за щедростта на моя приятел. – Защо си давал пари за толкова скъпо цвете? Можехме да направим прекрасен букет от рози или гладиоли. Имам толкова много в градината.

- Всички пари  на света за любима жена са малко – отговори с усмивка той. - Цвете за друго цвете се избира със сърце, няма значение колко ще струва и откъде ще  го донесеш. Знаеш ли, в Италия има  семенца за градинска мини-джудже орхидея. Много е популярна там. Цяло лято цъфти и на вид е почти като тази красавица, но цветчетата са малки и  дребни. Затова пък са много на брой. Като заминем с Фани у нас, ще ти изпратя пакетче по пощата, ако желаеш, разбира се, да имаш италианско цвете в градината.

            Боже, иска ли питане? Баба Василка беше луда на тема цветя. И още си е такава. Ще си остане фея на цветята чак до смъртта. Но  с това предложение  Димо спечели сърцето  ù.

Тръгнахме към края на селото, аз – изтупан като за сватба, дядо, малко нервен, само аз знаех  защо, и баба,  горда, че е в  компанията на трима красиви  мъже. През цялото време се надявах Ваня да бъде там. Мислех си, че двете са  толкова близки приятелки и не може Фани сама да посреща гостите.

Отваряйки вратата на двора, направи ми впечатление, че още  на пътечката пред къщата имаше нещо различно. Дали беше цветът на оградата, който сега ми се струваше обновен, нямах представа. Но цялата къща изглеждаше освежена, усмихната, сякаш и тя очакваше  мъж да се настани в нея и се радваше  от сърце на многото гости след дългата тишина.

На вратата ни посрещна Фиданка, смутена и зачервена като момиче, хубава, свежа въпреки възрастта. Бих искала да имаше внучка, със същите хубави устни и кадифена кожа, без бръчки и увиснала двойна брадичка, както ставаше с повечето жени на определени години. Много доволен бях, че бе сменила дългата синя рокля. Не че онази не беше хубава и не ù отиваше, но сега бе облякла светла копринена, елегантна  и нежна, в пастелни преливащи цветове. Наистина беше красива. Как  се чувстваше дядо сега? Обърнах се да го погледна, но той умишлено зяпаше съсредоточено лозницата, сякаш ако откриеше в този момент, че някъде по листата има мана, нещо ще промени събитието.

Изненадата  за мен беше пълна, когато на вратата излезе и Ваня. Бе свалила черните дрехи, може би  да не носи лош късмет на Фиданка и  нейния  бъдещ любим и едва сега  осъзнах, че не е дори и на 30. По-малко бяха годините, по-нежна и светла бе кожата ù. Исках да я докосна, да я прегърна и  помириша косата ù.  Но  и аз като дядо трябваше да намеря безопасно място, където да гледам и забодох  поглед в прясно окосената зелена трева. Сякаш ако откриех змия в нея, това щеше да промени моята объркана в този момент като разплетена мрежа Съдба.

-       Заповядайте, влизайте, моля – Фани ни канеше с мек глас. Димо не откъсваше поглед от нея. Очите му светеха с онзи опасен блясък, който имат само лудите или влюбените.

Настаниха ни в дневната, най-прохладната стая, и започнахме разговори за времето,  пътуването и дребни  неща. Димо не откъсваше поглед от Фани настойчиво  и още с поднасянето на подаръка поиска разрешение да я нарича Фани, нещо, което бе изключително мило и за което  повечето от присъстващите тук не се бяха сетили до сега. Поднесе подаръка с поклон и ù целуна галантно ръка, а тя се изчерви още повече. Имах чувството, че е по-невинна от  момиче на моята възраст,  нещо, което в последствие щеше да се окаже точно така. Не знам дали Димо търсеше  такава жена, но по всичко изглеждаше, че е очарован  напълно.

Фани отвори подаръка и ние ахнахме –  ръчно рисувана икона на Богородица с младенеца и медальон с кръстче за нея.  Бе запомнил, когато му казах, че Фани е  набожна и всяка неделя се моли на Богородица.

-       Искам разрешение да ти го сложа аз на врата - каза Димо и погледна Фани в очите, очаквайки разрешение.

Нещо прехвръкна между двамата, може би малка искра, и тя се засмя сладко.  Димо прие това за „да”. Наблюдавахме ги с усмивка,  бяха повече от прекрасни. Ръцете и на двамата трепереха.  Дядо се усмихваше тъжно,  но нещата бяха такива, той сам също  преди време  беше избрал. Бе решил какво ще бъде полезно за Фани и нямаше връщане. Ръкопляскахме, когато  моят приятел закачи бижуто на Фани. Стоеше ù  красиво и нежно. Тя бе наистина  сладко чаровна.

            Дойде време да седнем да хапнем и Ваня помагаше да сервират. Покривката на масата сигурно бе плетена от нея –  на фино преплетени рози, с листа, стъбълца и обшити от плат между тях пространства. Стилна и елегантна. Придаваше на масата особена атмосфера. Приборите  светеха от чистота, а двете жени бяха подбрали за храненето изящен кристален сервиз. Разговорите се завъртяха около бизнес, Италия, работа и всички се чувствахме комфортно. Фани и Ваня  бяха приготвили традиционно пиле с картофи, което ние с апетит похапнахме. Заради голямата жега пиех вече втората бира и се чудех как да остана насаме с Ваня. Към края на обеда  тя  започна да събира чиниите, за да отвори място на десерта и аз станах да ù помогна.  Така не правеха в македонското село. Мъжете не пипаха домакинска работа, но и не можеше никъде да се види жена да цепи дърва. Аз обаче бях от друго тесто, на моменти  някои разбирания тук  ми се струваха отживелица, така че станах да помогна на жената,  в която бях влюбен, и така се оказахме сами в кухнята:

-       Много са красиви нещата, които плетеш – казах аз, докато почиствахме заедно приборите и режехме плодовата салата. - Знам, че  изработваш неща и за сватба. Искаме с Яни да си поръчаме нещо при теб.

            Ваня се усмихна смутено и с прекалено усърдие започна да реже на изключително ситни пареченца узрялата праскова.

- Яни вече си има, неговата майка поръча отдавна такива неща – прошепна едва чуто тя.

Гласът ù беше като камбанка, топъл и нежен.  Аз преместих чиниите, за да съм по-близо до нея.

- Знам, но той иска неща за сега, а аз искам неща  за моята сватба. Кога можем да дойдем за поръчка  при теб?

            Тя оправи косата без нужда. После попипа медальона на своето нежно вратле. Личеше си, че се притеснява. Едва-едва повдигна поглед към мен.

-       Сутрин, когато искате, с някоя от вашите баби  елате,  следобед съм заета.

Погледът ù стана тъжен. Знаех къде ходи следобед. С часове стоеше сама до гроба на брат си. Говореше ли с него,  това  ли беше начин да се върне в годините, когато е имала поне мъничко щастие и закрила, не можех  да си обясня.

- Мога ли да дойда  у вас с Фани?

- Може - за пръв път  тя палаво се засмя.

Ръцете ù режеха пъпеша бързо и ножът трепна в ръката ù. Червената капка разцъфна на малкия пръст  и тя го повдигна към устните си спонтанно.

- Искам аз – поех нежно ръката ù и  облизах топлата капка.

Усетих как цялата трепна и целунах мястото още веднъж. Чувах сърцето ù и нямах съмнения вече защо се обърна тогава да ме види отново. Бях щастлив, толкова много, че исках да изкрещя на всички, че имам любима жена. Протегнах ръка и я погалих  лекичко по косата. Целунах пътя, който я разделяше на две и тя потрепера отново. Трябваше да се дръпна, за да не я изплаша. Леко се отдалечих и казах тихо:

-       Аз ще довърша салатата, ти си сложи лейкопласт.

             Тя излезе тихо от стаята и на вратата пак се обърна. Гледаше ме с особен поглед. В него имаше желание, топлота, но и някаква примирена болка. Да, аз бях  много по-малък от нея, а тя беше жена като разцъфнала роза.

Режех внимателно останалите няколко плодчета, докато в другата стая разговорите течаха с бясна скорост. Димо и Фани седяха един до друг  и си говореха тихо, дядо и баба - също. Когато влязохме със салатата, ни погледнаха  почти изненадано.

- Вие къде се загубихте – подозрително  попита баба.

- Видяхме, че сте заети и нарязахме  десерта. Изпуснахме ли нещо  интересно?

Ваня поднасяше купичките с плодова салата, украсена  изкушаващо с бяла и шоколадова сметана, с парченца ядки и няколко лъжици акациев мед за аромат.  Димо стана, извади малка кадифена кутийка от джоба на летните дънки и коленичи пред Фани като средновековен рицар, красиво и романтично. Видях как Ваня преглътна  и се опита да сдържи сълзите си. На мен също ми загорча в гърлото. Мислех  колко закъсняла е тази любов и дали ще може да измие всички рани от душата на Фани. Разбирах какво става и в душата на моята нежна любима. Тя искаше да преживее  подобен прекрасен момент. Затова се доближих до нея:

-       И ти ще го преживееш, прекрасна - прошепнах в ухото ù нежно.

 Отново  усетих, че трепна и по тялото ми премина огнен  ураган. Исках тази жена, исках  я не само за секс. Не знам какво щях да направя, какво трябваше да направя, но щях да се боря за нея  да я измъкна от тук, ако исках да я направя щастлива.

Димо отвори кутийката и  подаде на Фани златен пръстен с годежен камък и тя го сложи трепереща на малкия пръст.  Двамата се прегърнаха и Димо целуна косата ù над ухото. После я дръпна лекичко срещу него и каза весело:

- Остава да обсъдим подробностите около сватбата, кумовете и всички други неща.

Фани се усмихна и каза за изненада на всички:

-       Аз всичко съм си обмислила вече. Кум ще ми бъде Горан, а кума – Ваня. Къщата ще припиша на Горан Младши, защото си нямам деца. Така, като идваме с Димо, има къде да сме и кой да ни чака.

Нещата ставаха много набързо и аз се чувствах като в центъра на сериал. Нямаше време да дообмислим нещата, да вземем бавно решение и да продължим по начертания план. Мисията  основно беше изпълнена, чувствах се  изключително горд, но и на тръни.

- Аз не мога да  стана кума – каза  Ваня и стана. – Още съм в траур за батко.

- Но, мила - хвана  ръцете ù Фани - мина достатъчно време.

- Съжалявам, не мога - очите ù се напълниха със сълзи и излезе от стаята тичешком.

Исках да отида след нея, но щях да предизвикам съмнения. Дядо стана и го направи вместо мен. Кимнахме си, когато излизаше. Дядо четеше в  душата ми.

-       Василка, ти няма да ми откажеш - Фани се обърна към баба  умоляващо.

Усещах как  баба  искаше да  каже „не”, но  се замисли за миг. Може би се досети, че като тяхна кума ще може да види Италия, когато я канят на гости. Усмихна се, прегърна сърдечно Фани и каза от името  и на  дядо „да”. Как ли щеше да се изненада Горан Старши и каква ли щеше да му бъде реакцията?

- Горан Младши ще ни бъде подкумник - усмихна се Димо накрая. - По мое време имаше такива неща.

- И досега  още ги има - усмихна се баба.

Останахме още време да уточняваме  многото задачки, които предстояха.  Имаше около две седмици до сватбата на моите скъпи приятели, щеше да падне голямо тичане, но нещата вървяха добре за сега.

Дядо и Ваня се върнаха и той прие спокойно   новината, че ще   бъде кум. Поне даде такъв вид. Ваня обеща да изплете специално цвете за косата на Фани.  Беше време да си вървим. Денят бе пълен с хубави изненади. А селото имаше хляб за приказки поне за   година напред.

Димо със сигурност беше влюбен. А Фани,  мисля, че беше доволна, че мъката ù най-после ще свърши. Или поне, че повече вечер няма да бъде сама. Ще бъде далече от дядо и може би ще излекува сърцето си. Каквото и да ù предстоеше, нямаше да бъде както досега.

            Изпратиха ни до улицата. Фани набра на баба букет летни цветя. Докато се връщахме към дома, от всички дворове надничаха любопитни очи и питаха едно и също: ”Ще има ли сватба?” Дядо показваше знака ок и всички се смееха одобрително. Същите хора, които бяха съсипали с гадни  предразсъдъци живота на тази жена, сега се радваха за нея и ù пожелаваха  щастие. Как дядо щеше да стане кум на своята тайна любима? Как щеше  на всеки празник да гледа нейното щастие? Ще имаше ли силата да се радва с нея? Не знам, моите проблеми в момента ми се струваха по-важни от всички други на света. Трябваше да намеря начин да остана насаме с Ваня. Тази жена ме привличаше като магнит. И аз не исках да се измъквам от нейната сладка  магия.

 Глава 14 – Тайни срещи

Няколко дни живеех в еуфорията от предстоящата сватба на Фани  и търсех начин да остана насаме с Ваня. Случаят ми се усмихна много по-рано, отколкото можех да предположа.

Тъкмо бяхме седнали  да обядваме лятна македонска манджа - доматен сос с магданоз и печени панирани чушки, и кучето се обади галено. Този пес лаеше различно за различните хора. Като звънец с много мелодии. Въпреки своя огромен ръст и гъстата като на мече почти бяла козина, когато  Юри лаеше точно така, галено, малко насила, значи идваше хубав човек, близък приятел, и той просто го представяше като съвестен пазач, но любвеобилно. Баба стана неохотно, не обичаше да прекъсват семейното събиране на обяд и вечеря, но след малко се върна усмихната. Водеше Ваня и Фани, които изглеждаха мъничко притеснени, но личеше, че са  развълнувани като деца.

- Влезте, добре сте  дошли, заповядайте. - Дядо стана от масата и им направи място да седнат.

- Ще прощавате - извини се  Фани – така, на масата ви прекъсваме, но е много важно. За да прехвърля бързо къщата, трябва ни сигурен адвокат, най-лесното е да дойде тук и да свършим всичко на място. Освен това Димо много хареса дантелите на Ваня и се свърза с познати във Верона.  Те искат да купят нейни модели и ù предлагат  изгодно платена работа там.

 Докато Фани си поемаше въздух с чаша студена вода, предложена услужливо от баба, Ваня понечи да дообясни:

- Искам и аз да продам моята къщата и да замина  с тях. Така ще е най-добре и за мен.

- Всичко, което  казвате, е много хубаво – каза замислено дядо. - Снахата и синът са във Верона в момента. Някаква командировка, работят там,  много се хвалят.  Но едва ли биха могли да помогнат на Ваня като замине. С какво аз бих могъл  да помогна сега?

- Проблемът е, че Светлин няма къде да остане.

- Светлин? Оня, на  Тилето малкия син?

- Същият. Обадих му се днес сутринта, обясних  за какво става въпрос. Помниш, тогава, за Ваня, направи каквото си трябваше, и  почти не  ни взе пари, но къде ще го сложим, се питам. Място има, не е до мястото, но у дома, не върви, годеница съм. У Ваня също не може, вдовица е.  Какво да направим? И у вас сега сте  много, не знам какво да измисля. Дойдохме за  консултация.

            Фани отпи от водата и погледна баба с надежда. Но баба се  обърна към мивката и миеше прекалено старателно някаква чаша, сякаш на нея имаше петна поне от хиляда пръсти.

Дядо седеше замислен. Отпи от студената мътеница, покани ги с жест да си хапват от сипаното  пред тях ядене и каза  бавно:

 - За всичко сте прави и двете, трябва да  намерим решение. Момчето е свястно   и много работа може да свърши. Бърз е, не е излъгал до сега никого. Ако имаше хотелче наблизо, щеше да бъде лесно, ама...

- Аз имам идея – проблесна ми в главата изведнъж. - Ще се преместя да живея  за малко у Фани, нали   ми харизва къщата, ще  мога да разгледам всичко, да ме научи кое къде е и как, а Светлин ще е в моята стая. За седмица-две  ще приключим, супер.

Ваня и Фани се спогледаха многозначително. Очакваха решението на дядо. А и баба можеше да се окаже, че има   много против.

-       Освен това майка ми е съгласна да  поръчам разни неща при Ваня, говорих с нея по телефона днес. Ще мога да прескачам и да  виждам как върви тяхното изработване, защото, ако тя  наистина заминава, нямаме никакво време. Искам да  взема  оплетените неща преди  да си тръгне. Пари имам,  нали работя с дядо, ще си платя  половината  още сега.

Ваня вдигна ръка доволна. Това означаваше да се виждам с нея, макар и за краткото време, което оставаше да прекара тук. И Фани беше доволна. Дядо можеше да прескача у тях, под предлог, че ще вижда мен, а всъщност  щяха да  бъдат заедно. Поне за малко, преди да се разделят завинаги. Много сложна комбинация ставаше, и май много тайни срещи щяха да се осъществят.

-       Светлин пристига довечера. Нямаме много време.

 Фани ме погледна въпросително. После погледна и баба. Тя  се беше облегнала на мивката и лицето ù беше тъжно. Аз исках да напусна дома и да ù натреса чужди хора. Може би си припомни нещо, защото избърса ръцете си в кърпата до близката стена и кимна в знак на съгласие.

-       Хапваме и тръгвам веднага. Багажът ми е малко, ще съм готов за минутки. Идвам  сега.

Качих се по време на десерта (сочна кървава диня, откъсната и пусната в кладенеца в градината още по тъмното сутринта) горе в моята стая и започнах да прибирам в сака  набързо моите джаджи. Дрехите бяха  малко, имах няколко книги, плейъра, очилата за слънце. Десет кратки минути  и бях съвършено готов. На излизане   погледът ми се спря на  албума. Седнах и пак измъкнах онази снимка от годежа на нашите, сбутана като изгонена най-отзад, където не я вижда никой. Какво толкова е станало между мама и дядо, че тя не само не идваше, а дори  не  пожела да слезе от колата на заминаване. Ако са се скарали  толкова жестоко, защо тогава ме е нарекла Горан, а не на името на баща си? Защо не говореше нищо за него – нито добро, нито лошо? Трябваше да намеря отговор и на този въпрос, още повече, че на снимката вляво се виждаше лицето на Фани. Значи тя е била на годежа и знае какво се е случило, или поне може да ми помогне да  разбера. Измъкнах снимката и я пуснах на дъното на моите дрехи. В един момент дядо и баба щяха да разберат, че я няма, но щеше да бъде след време. До тогава трябваше да  се добера до истината. Щях да издебна удобен момент да поразпитам Фани. Погледнах за последен път моята стая от вратата. Щеше да ми липсва зелената мекота на стените. И прегръдката на копринените пердета, когато сутрин ги дръпвах, за да влезе свободно южната светлина на деня.

Светлин пристигна в късния следобед. Черното „Пежо” като мързелива пантера се протегна на малкия площад и събра любопитните погледи на мъжете от селската кръчма. Аз и Фани го чакахме от 10 минути и всички знаеха кой и защо ще пристигне. И все пак, изненадата беше  голяма. Поне за мен. Освен  притежател на тази страхотна кола, господин адвокатът Светлин се оказа красавец. На около 35, с гъста черна  коса и  тъмнозелени очи, леко мургав,  слаб, жилест и строен,  хващаше окото от космически кораб. Местните  хубавици до една щяха да се извървят да искат правни консултации при него  в близките няколко дни. Небрежно елегантен, подаде естествено ръка и на двамата, като преди това възпитано хвърли цигарата.

-       Много се радвам да се видим отново. Очаквах и Ването да е тук - погледна въпросително Фани и замълча.

 „Ването” ме проряза направо през гърлото. Сякаш говореше за стара любима, така топло и нежно го каза. Фани вдигна рамене и му обясни, че не е редно вдовица да посреща сама мъж, че хората ще говорят, ако дойде да го изчака тук.

- От това ”хората ще говорят”  тя си съсипва живота много отдавна - каза той недоволно. - Трябваше да се махне, още  когато започнаха да приказват за брат ù. Не пожела да ме чуе тогава, не ме чу и след смъртта на мъжа си,  дано  ме чуе сега.

            Адвокатът нервно запали цигара отново. Всмукна дълбоко и страстно, сякаш целуваше жена. С Фани се погледнаха особено, явно е имало нещо между него и вдовицата. Ревността ме загриза отвътре и ми се искаше да му фрасна един по красивата мутра, но всички ни гледаха, а аз нямах доказателство или причина, за да се държа като свиня. Щях да я открия обаче. И щях да се боря за Ваня, ако тя пожелаеше моята любов пред неговата. Защото, ако Светлин беше нейна стара любов, моите шансове намаляваха катастрофично. Шансове за какво? Тя заминаваше за Италия. Аз бях  само на 18, тя – на 28. Какво бъдеще ни очакваше, каква обща Съдба?

Седнахме в прохладния  двор на Фани. Тя  донесе  куп документи, дядо дойде и започнаха работа. Аз  нервно ставах и сядах, виждайки как Ваня и Светлин се поглеждат някак случайно, как тя нервно си стиска ръцете и се опитва да не го гледа, но всъщност го прави и трепери от вълнение цялата. Ясно  ми беше като две плюс две. Между тях е имало нещо и не е било закачка само. Защо нищо не се е получило? Имах ли право да преча на любовта им, ако имаше още такава любов? Аз бях само на  18 почти, а тя имаше нужда от òправен мъж, от щастие и закрила. Добре се бяхме насадили  и двамата с дядо. Да видим как щяхме да се измъкнем от бъркотията.

Когато дебелата папка с хартии беше прехвърлена няколко пъти и изпита цяла кана с ледена вода и лимон, адвокатът остави настрани всичко и свали очилата с тънички рамки. Адвокатското копеле гадно, беше пич и излъчваше нещо опасно. Не аз,  Ваня трябваше да реши кого да избира. Имах нелепото подозрение, че няма да бъда аз.

-       Стига толкова за днес - каза накрая Светлин и стана от стола. - И утре, живи и здрави, е ден. Искам да взема душ и да отида  до гроба на мама. Надявам се, ще ме извините.

            Усмихна се сдържано и  подкупващо. Всички кимнаха разбиращо. Светлин  се обърна, взе си довиждане с нас и тръгна с дядо към къщи. Аз останах и помолих Фани да дойде с мен да избера модели за  моите сватбени нещица. Тя беше видимо уморена, потупа ме по рамото свойски и каза:

-       Прескочи отзад, откъм реката, няма кой да те види. Тук сме  съвсем накрая, аз ще си взема душ и ще дойда след около час.

Така и направихме. Ваня се прибра през официалната порта, аз се промъкнах като хищник отзад. Добре, че си бях обул маратонките-бързоходки. Тръните и боклуците около реката щяха да ме одерат иначе цял. Прескочих оградата без много усилия. Ослушах се, не знаех дали има куче в двора. След секунди мълчание смело се приближих до отворената врата. Ваня ме чакаше, някак тъжна и  замислена.

Покани ме в мъничка стая. Запитах се дали е същата, в която е станало убийството. Огледах любопитно стените - светеха в нежен бледошоколадов цвят. Всичко беше  обшито с ръчни дантели – от пердетата до покривките на леглата и къдричките на сладкошоколадовите възглавнички. Започнахме съвсем делово в началото. Тя ми предлагаше различни красиви модели, аз избирах и уточнявахме цената. Малката ù ръка отмяташе всичко в дебела тетрадка с подгънати сини листа. После настъпи неловко мълчание, и за да разсея натегналата тишина, попитах за моделите нощници.

-       Яни  ми каза скоро, че оплиташ специални нощници с копринени дантели за сватбата. Искам да поръчам една-две за моята бъдеща булка.

            Погледнах я въпросително. Ваня се изчерви и извади от скрина зад нея няколко прекрасни модела - в бледорозово, синьо и портокалово. Бяха  изящни, изработени сякаш от богиня, а не от обикновена жена. Докосвах материята с галещи пръсти. Искаше ми се да мога и нея да погаля така. Тя усети желанието в мен и  ги издърпа малко рязко от ръцете ми.

-       Сега има по-красиви в магазините. Аз ги оплитам върху готовата дреха. Можеш да купиш няколко и да ми ги донесеш. Ще ги направя както поискаш. С колкото дантела харесваш. Но трябва да побързаш, нали разбра,  заминавам за Италия.

Посегна да прибере и покривката, която стоеше на коленете ми, а аз я придърпах към мен. Устните ù бяха на милиметър от моите. Можех да я целуна, топла и сладка в ръцете ми. Но очите ù бяха далеч. Тази жена не беше моя, макар  в момента да беше в ръцете ми.

-       Какво е имало между теб и Светлин?

Изстрелях въпроса направо. Очаквах директен отговор. Гледах я в очите, но тя отклони своите.

 - Нищо, какво да е имало – започна да сгъва прекалено внимателно дрехите тя.

- Вчера ти ме гледаше по-различно от днес. Аз съм мъж и  усещам. Нека да бъдем искрени и откровени. Много те искам,  жаден  съм като пустиня за теб.

            Протегнах ръка и я погалих ласкаво по лицето. Тя я хвана и я задържа.

-       Съжалявам. Ти си прекрасен, но... имам  нужда от бъдеще. А с теб то е далече, съвсем невъзможно. Съжалявам, Горан.

Приближи се до мен плътно и ме целуна нежно. Още по-нежно, отколкото някога съм го мечтал. Още по-страстно, отколкото някога съм го искал. Още по-топло, отколкото съм си го представял дори.

Когато след час си тръгнах, тя ме прегърна тъжно.

- Трябва да се махна от тук. Всичко си има цена. Искам да запомниш това любене с мен. Ако се бях родила 10 години по-късно, всяка нощ от нашия бъдещ живот щеше да бъде така. Но се разминаваме с времето. Винаги частица от мен ще е с теб. Но трябва да продължа. И трябва да го направя сама.

- С друг, по-подходящ от мен. Като например Светлин.

- Може би да.

            Думите се откъснаха като шепот от устните ù. Прегърнах я и я целунах сладко. Знаех, че повече никога няма да я целувам и повече никога няма да се люби с мен. Толкова много я обичах, но я разбирах. И знаех, че е права за избора.

-       Имаш право на всичко, за нищо не те обвинявам. Пази се.

            Прегърнах я като малко момиче. Стояхме така няколко дълги минути и аз излязох от нейната къща през предната врата, без да се обърна назад. Тя не каза нищо, не тръгна да ме изпрати. Но знам, че в очите ù имаше сълзи, и душата ù бе пълна с обич  и самота.

Влязох в къщата на Фани тихо. Исках да  взема душ, и  тъй като не бях сигурен дали тя не си почива, вървях на пръсти. Вратата стоеше леко открехната. Поколебах се дали да почукам и накрая реших  леко да надникна. Гледката ми подкоси краката. Фани и дядо  седяха прегърнати на леглото и просто се гледаха. Страстно, жадно, задъхано. Сякаш се целуваха  с очи. Явно забравили, че някой може да влезе, без Шаро да се обади, дори са нямали време да затворят вратата. Поех си дълбоко въздух. Страстта  плуваше  в стаята и  аз виновно отстъпих назад.

Седнах на двора и погалих Шаро разсеяно. Кучето легна на коленете ми и ме погледна очакващо. Погалих ушите му и то  замря. Всеки имаше нужда от ласка и обич. От нежна гальовна ръка.  Галех кучето и гледах през улицата. От отсрещната къща се показа жена. Изтръпнах – Ваня отново беше облякла черните дрехи, носеше  букетче цветя и  забърза по посока на гробищата. Внезапно всичко ми стана ясно. Светлин беше казал, че също ще ходи натам. Ясно от ясно. Станах. Това, което щях да направя, не ми правеше чест, но не можех да го пропусна. Отвътре ме ядеше гневът и ревността. Трябваше все пак да знам за какво ставаше дума. Само нещо е имало между тях или те се обичат още. Нали той я е оправдал тогава, намерил е свидетели, че мъжът ù е бил пиян и е вдигал скандал в кръчмата. Което въобще не е било точно така. Но го е направил за нея, без да иска в замяна пари. Какво е поискал тогава? И дали е получил исканото?

Сложих ножа в шапката и се промъкнах зад къщите  след нея. Знаех как да мина така, че да съм близо до гроба на брат ù, скрит зад големите цъфнали кактуси и избуялата лятна трева. Рискувах да ме нахапе някоя от змиите там, но  бях готов да рискувам, за да получа необходимата информация.

Пристигнах няколко минутки преди тя да отвори вратата. Светлин вече беше дошъл. Оставил беше цветя и свещички на гроба на майка си и сега я чакаше пред гроба на брат ù. Бе сменил дрехите. Облечен младежки, почти като мен, изглеждаше  на 18. Приличахме ли си с него или така ми се струваше?

Ваня се изкачи до бадемовото дърво и спря нерешително. Светлин протегна ръка.

 - Любов моя, защо толкова дълго мълча - той я прегърна нежно и я целуна по челото като сестра. - Толкова много ли те нараних тогава?

- Да – Ваня стоеше сгушена в него  и го притискаше силно. - Когато ме попита за брат ми, адски ме заболя. Сякаш бе повярвал на хората. Да, спяхме в едно легло с него, защото сънувах кошмари до сутринта. Той ме събуждаше и ме галеше по косата. Ти не знаеш, никой не знае, какво е да имаш баща като моя, пияница. Как ме дебнеше да съм сама и ме пошляпваше по...

            Мъжът я погледна в очите и целуна сълзите ù.

- Прости ми, любов моя, вярвам ти  и искрено съжалявам. Всичко е минало, всичко ще бъде  добре сега. Ще продадеш къщата, ще заминем заедно за Италия. Можеш да дойдеш и в София, когато ти омръзне там.

- Не – някак рязко каза Ваня. – Ще замина за Верона. Веднага. Сама. Искам да се махна от това проклето село. Искам да съм щастлива.

- А не искаш ли да заминем заедно? Нищо не ме държи тук. Два пъти се разделяме, любов моя,  трети път няма да го допусна.

- Аз не мога да имам деца.

- Това няма никакво значение за любовта ми. Абсолютно никакво. Ще  осиновим колкото искаш хлапета.

Ваня го погледна с толкова обич, колкото никога не съм виждал в погледа на жена. Знаех, че сега трябва да тръгна, защото те започваха любовна игра. Но не можех да мръдна. Изгарях от ревност, от болка и страст. Но тя беше права, трябваше да избере него и да бъде щастлива. Само се питах, дали той ще усети, че само преди час е била с друг. Моят мирис дали още лежи върху нея? Колко жадна за обич е тази жена, за да ни иска и двамата за толкова кратко време. Аз ù напомнях какъв е бил той самият преди години, когато са се обичали като слънца, а  сега – той   е силният мъж, който може да бъде  неин съпруг и баща на осиновените им деца.

Измъкнах се лекичко от тревата. Ризата ми бе прогизнала  в пот. Панталоните ми лепнеха и усещах още аромата на Ваня в ръцете си. Бях се родил  късно, за да бъда нейния мъж. Светлин беше човекът за нея и трябваше да се оттегля от битката. А беше толкова трудно. В този вид не ми се прибираше при Фани, дядо и тя може би още продължаваха  да се гледат и да си говорят без думи.

Запътих се към двора на баба. Кучето мързеливо изръмжа. Влязох тихо и се ослушах. Не се чуваше нищо. Реших да си да взема душ и се опитах да измия от себе си   събитията от деня. Облякох  чисти дрехи от тези на дядо и  бях на стълбите, когато  нещо на тавана прошумоля. Тук нямаше крадци, в селото се познаваха всички. Но от днешния ден  и събитията, на които неволно станах свидетел, все пак реших да вляза незабележимо и да проверя. Таванът бе полумрачен, но приглушен шум идваше от едната страна. Е, това ако не е пиеса по Шекспир. Оставаше да се появи духът на Хамлетовия баща. Идеше ми да се разсмея на глас. Баба и дядо Димо  разглеждаха старите кристални сервизи от нейната сватба. Седяха на един дървен съндък и си подаваха чаши и  вази. Дядо Димо гледаше усмихнат баба и  ми се стори, че ù е много приятно.

Отстъпих  назад и седнах на пейката в двора. Забутано село? Майка ми  не е сънувала даже, че тук светът е същият като в София. Хората се обичат и мразят, прощават, изневеряват, стремят се към парченца  щастие, открадвайки тайни срещи от времето и скъперницата Съдба.