Лудост и любов

    Тя вървеше през осветените от уличните лампи улици на тихия град. Целта ú беше парка близко до нейния дом. Приближаваше изгревът. Небето беше огрявано от майската луна и от многото избледняващи звезди. Любимото ú време за разходка. В далечината си виждаше изгряващото слънце. Огромното ú куче весело подскачаше около нея, но тя бе напълно забравила за него. Само мисълта, че след няколко часа безлюдните тротоари ще се изпълнят с живот, ú носеше някаква утеха. Тя осъзнаваше, че всъщност не е сама в този свят и същевременно това я нараняваше. Защото разбираше по - силно самотата си.

      Жена със забързана походка вървеше срещу нея.

     Покрай нея профуча високоскоростна кола. Не обърна внимание на марката. Защото нещо бе привлякло вниманието ú. Една самотна фигура, облечена в черно. Невероятно позната самотна мъжка фигура. Но сигурно бе сбъркала. Затвори очи и след това бавно отвори клепачите си.

    Човекът вече го нямаше. Беше халюцинирала. Това донякъде я успокои. Но тогава усети ръка върху рамото си.  Обърна се, но зад нея нямаше никой. А тя продължаваше да усеща ръката върху себе си.

     В този миг го видя пред себе си.  Това беше той.

  „По дяволите! – помисли  си тя. - Как  ми се иска да имам нож.  За да го убия. Тогава раната може би ще зарасне. Как смее да се появява пред мен?”

   - Гневът ти с нищо не помага - каза той.

    Тя усети шепота му в ухото си, но той все още беше пред нея. Протегна ръката си, за да го докосне и усети допира на кожата му. Затвори очи, за да се успокои. После погледна отново към мястото, където беше той, но него го нямаше. Огледа наоколо. Той беше се изпарил. И по-добре, защото тя искаше да бъде сама.

    Замисли се върху думите му, въпреки че не искаше. Той бе прав, но никога нямаше да го разбере. Защото я бе наранил жестоко. А раната все още не беше заздравяла. Тя стоеше отворена в сърцето ú... Знаеше, че никога не би се затворила. Никога не би зараснала. И сега продължаваше да кърви. Нима след него би отново обичала? Не. Нима след него бе се доверила на друг човек? Не. Не би допуснала вече никого до себе си, дори на милиметър? Не...

     А нима той бе заслужавал всичко това - нейното доверие и обич? Тя не знаеше. Не, знаеше. Просто не искаше да повярва, че е така. Естествено, че ги беше заслужавал. Но тя се бе пълна глупачка, че повярва във вечната любов...

   Да, сега поне отчасти вече разбираше болката си. Раната бе започнала да се обезболява. Този, който ú я бе причинил, бе започнал да я лекува. Какъв парадокс. Той. Отново той. И само той. Той беше причината за всичко, случващо се в живота ú.

  - Ха – ха – ха - засмя се тя на глас.

  Първият ú искрен смях от онзи злощастен ден насам...

  „... Не искам повече да те виждам. Ти изцеждаш силите ми!” Наистина ли го беше казал. От очите ú бликнаха сълзи. Да, беше го казал. Хвърли се към него и го притисна към тялото си. Но той не отвърна на прегръдката ú. Тя подпря главата си на гърдите му и затвори очи. Той продължаваше да не реагира и тя остана така дълго време. И не забеляза болката в очите му.

   Всъщност той никога нямаше да ú каже колко много я обичаше в този момент, сега, когато трябваше да се раздели с нея. Така той я нараняваше, знаеше го, но нали щеше да я боли повече, ако останеше с нея? Защото той просто не можеше да остане верен на едно момиче, колкото и силна и да беше любовта му към него. И сега беше времето да действа.

   Отдръпна се рязко от нея и каза:

    - Оставям те! Разбери го! Не искам повече да съм с теб!

   И с решителна походка излезе от стаята като си  тръгна завинаги от живота ú...

   Някой отново я докосна по рамото.

   Обърна се и видя своята най-добра приятелка. Или ако трябваше да бъде точна – бившата си най-добра приятелка. Тази, която влияеше изключително силно в живота ú. Беше и помогнала да осъзнае някои неща за себе си, да промени някои от лошите си страни. Да стане по-силна. Но и тя я бе предала. Както всички в живота ú. Момичето пред нея стоеше и я гледаше прямо.

    - Мислиш, че те предадох?! - каза то  по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

    - Да! Да, мисля го. Ти наистина ме предаде. Нима каза, че никога няма да го направиш. И ме излъга. Всяка твоя дума ли беше лъжа? Лъжа като това обещание! Или  се е случвало и да бъдеш честна с мен? - говореше тя с рязък, обвиняващ  тон.

   Приятелката ú се усмихна бавно.

   - Не разбираш, нали?-каза тя. - Ти си беше виновна. Винаги съм била честна с теб. Ти просто се вкопчи в мен след раздялата си с него. Не разбра, че аз имах нужда да дишам. Че ти означаваше много за мен, но не беше всичко.

   Пристъпвайки бавно наоколо, момичето продължи.

   - Ти искаше всяка секунда от живота ми. Аз се промених, както и ти. Намерих нови приятели. Но ти все още значеше прекалено много за мен. Ти беше моя слабост. А аз не обичам слабостите. Ти, ти беше пристрастена към мен и нашето приятелство. А зависимостите трябва да се лекуват. Не е хубаво да ги има.

   В очите и бликнаха сълзи. И тази халюцинация изчезна. Отново бе сама. Краката и се подкосиха и тя седна на тревата. Скри лицето си в шепите си и зарида силно. След малко кучето и дойде и я побутна по рамото. Тя го прегърна, търсейки утеха в топлото му тяло.

    Тогава чу един глас. Глас, който не беше чувала от детството си. Гласът на майка ú.

    - Сега не е времето да се предаваш. Забрави ли на какво те учих? Ако паднеш стани.

    Момичето постоя още малко така и се изправи. Сложи каишката на кучето и след това побягна нанякъде.

    По пода се търкаляха празни бутилки алкохол и празни кутии цигари. Той лежеше на дивана с преполовена бутилка уиски в ръка и цигара в уста. Опитваше се да си спомни поне един момент от последните няколко месеца, в който да е бил трезвен. Но май нямаше такъв. Присмя се на себе си. Какъв глупак беше само! Но той сам си си беше виновен. Той реши да я изостави. При тази мисъл отново го обзе отчаянието, разяждащо го отвътре напоследък. Стари спомени нахлуха в съзнанието му. Най-ярък беше този в който я видя за първи път.

    Замислен вървеше по тротоара. Внимаваше много да избягва локвите и да стои по-далеч от платното. Изведнъж чу момичешки писък. Вдигна поглед и тогава я видя. Тя стоеше там, насред тротоара, цялата мокра от дъжда, изпръскана от минаваща кола, с невярващ поглед и без чадър, проклинайки късмета си. Стори му се някак очарователна.

    Отиде при нея и попита:

    - Имаш ли нужда от помощ?

    - Да. - каза тя.

   Повдигна глава и видя благодарствената усмивка, която се появи на лицето ú. И разбра, че беше загубен завинаги.

    Засмя се при този горчиво-сладък спомен. Сети се, че първоначално му беше заприличала на мокра кокошка. Но от момента, когато видя за първи път онази срамежлива усмивка, не успяваше да свали поглед от нея или да спре да  мисли за нея. Как му си искаше да върне времето назад. Никога да не беше я изоставял.

    На вратата се почука. Зачуди се кой ли можеше да бъде в този ранен час. Замисли се дали да не го игнорира, но въпреки това отвори. Очите му се разшираха. Не можеше да повярва. Тя стоеше там пред него, с онази своя тайнствена усмивка на устните си. Помисли си, че сърцето му ще изскочи от гърдите му. Единственото, което успя да направи беше да протегне ръка и да я придърпа в прегръдката си. Тя се отпусна до тялото му и  заплака. Той я дръпна навътре в апартамента заедно с кучето и затвори вратата. След това седна с нея на дивана, прегръщайки я. Скоро любимата му заспа и той я остави.

   Отиде и се погрижи за кучето ú. Взе едно одеяло и легна до нея на дивана, отново вземайки я в прегръдките си. Скоро и той я последва в дебрите на съня.

    Но последната му мисъл преди това беше, че никога вече няма да я пусне да си отиде.