- Бързо, бе копеле! Не мога да те чакам още сто години. - изсумтя някой в тъмното.

- Какви сто години, бе! Това ще го говориш на Спящата красавица. - Аз не съм спящ.

- Ма и жив не си! Като стана дума... какво прави тая кучка Спящата красавица? Тоя принц треа да е некой некрофил. И докато спи ли, бе копеле... А?

- Е, сега кой се отвлича? Готов съм! Айде, че имаме да минем пет стени до ковчега на Мъртвеца. Пак ще се сърди, че закъсняваме за партията бридж.

Двамата се изгубиха в тъмнината на стаята. По право трябва да кажем, че тези двама герои обитаваха околното пространство на таванската стаичка на млад писател. Всяка вечер отиваха до гробището за поредната партия бридж с Мъртвеца и Едноръкия Джо. Трябва да кажем, че и нашите двама герои бяха напуснали, отдавна не обитаваха реалния свят. Единият беше Пешо Черешата. Докато обитаваше телом земята, стопанисваше кръчмичка на кръстопът. Там се отбиваше най-нисшата прослойка от населението - крадци, лихвари, леки жени, пияници, тук-там по някоя развратна монахиня. Пешо Черешата познаваше повечето изпаднали, мазни души от света на призраците. Иначе беше свестен тип... всяка нощ плашеше поне по пет човека. Обясняваше хобито си с това, че много се забавлявал да чете за себе си във вестник „Психо". От дните му като човек му бе останал цветущия речник, та сега приятелят му Велимир Калното все го скастряше заради него.

Велимир беше кротък призрак, даже жалостив. В земния си живот бе прекарал последните си четиридесет години като мъж под чехъл и заврян зет в село Опущелци. Сега само като чуеше за него, го навестяваха мъртвешките Тръпки. Ма много досадни тия Тръпки! Дойдат ли, не можеш се оправи с тях - една по кокалчето те боцка, друга зад ухото те гъделичка. С две думи - трудна работа. Наричаха го Калното, понеже като го заравяха, сипеше такъв дъжд, та новите му дрехи бяха пропити със земя.

Двамата приятели се бяха запознали точно при едно Тръпково нападение над Велимир. Той така виеше от гъдел, че изплаши няколко улични псета. Оттам го чу случайно минаващият Пешо и като същински Ботев се втурна да го спасява. Ма без сабя, ма без нож... скрит зад една череша, мяташе прогнилите плодове по Тръпките. Къде по тях, къде по Велимир, спаси го. Оттогава двамата са почти неразделни и оттогава на Пешо му излезе името Черешата.

- Откога ви чакам, бе мързели! - изсумтя Мъртвеца на задаващите се Череша и Кално. - Вие двамата никога не идвате навреме. До първи петли остава малко.

- Е... ние... такова... - измънка Калното.

- Какво такова! Винаги имате готово обяснение. Ма и аз имам нещо за вас. Днеска бридж няма да се играе.

- Как така? - сопна се Черешата - нали затова го бъхтааме тоо целио път. А ти викаш за нищо сме маали гащи до тука.

- Вие знаете ли го тоя нехранимайко писателя, дето живеете с него, какви магарии прави с внучка ми.

- Каква внучка, бе Мъртъв, там жена стъпва на високосна и я стъпи, я не. - опули се Калното пред него.

- Внучка ми, дрънголници, е запленена чат-маниячка. Оня ден ходих да я погледам малко през прозореца. И какво да видя. Тая, моля ти се, се обяснява с некакъв си Перото по скайпа.

- Кажи ми добре ли е! - подхвърли Черешата.

Велимир се засмя и Мъртвеца го цапардоса през устата.

- Ох, защо ме биеш? Откъде мога да знам аз как се казва нашия писател. Той все пише, пише некакви разкази. Ма на оная адската машина ги пише. И като ги праща, те пак му ги изпращат. Странна работа е това... - почеса се зад ухото Велимир.

- Като е бездарен - да му ги връщат. Нехранимайко! На колко години е тоя книжен плъх! Ще му вцепеня физиономията, да знаете. Така му кажете... Айде сега си вървете откъдето сте дошли, да не ви виждам! - Кресна Мъртвеца.

- Значи няма нужда да споменавам, че снощи нашият писател, макар и бездарен, както казваш ти - Черешата се врътна пред Мъртвеца - снощи...

- Какво снощи? Какво? - изръмжа той и се опита да го хване.

Черешата се изплъзна с пирует и се покашля.

- Снощи той си уреди среща с внучка ти, значи. Няма коя друга да е. Пише се Агата в скайпа, нали?

- Да! За кога? Кога? Няма да позволя никой да закача внучка ми. Никой!

- Мисля за днес да беше, пред Библиотеката. - отвърна замислено Черешата.

- Какво чакаме тогава? Напред!

И тримата дружно полетяха от старото гробище към високата сграда на градската библиотека.

* * *

- Какъв студен вятър лъхна изведнъж! - каза Ани.

- Даа, студено ли ти е? Ето, вземи палтото ми. - с готовност Боби свали палтото си и й го подаде.

- Не, благодаря, наистина, няма нужда. - тя разкри прекрасната си усмивка и свенливо посегна към дрехата. - на теб няма ли да ти е студено така?

- Не се грижи за мен. Аз съм мъж!

Двамата бяха седнали на една от многобройните пейки в градината пред библиотеката. Това бе първата им среща. Говореха за различни неща... накрая вече се усещаха толкова близки, че можеха само да си мълчат и да се гледат нежно.

- Леле, ще го убия тоя! Заклевам се в Пушката си Утепийка и в Сабята си Халосийка. - изръмжа Мъртвецът.

- Спокойно, приятел. Нека видим какво ще стане. Младите имат право на шанс... - хвана го за ръката Велимир.

- Шанс, такъв шанс ще му дам на него. Знам го аз какво му се иска! Ще ти дам палтото сииии - заизвива се той с резки чупки в ханша. - Ти па какво се смееш, бе Череша!

- Ха-ха-ха, не, не, не мога да спра. Бе, човече Божий...

- Призрак съм, не човек!

- Добре, както искаш му кажи, ама това твойто даже и у Македонските войводи го нема. Тоо хъс, таа буйна ревност... Щом се обичат младите, да си се вземат. Язе така викам... па оно що има да й се случева на твойта внучка... малиии... каква е засукана...

- Млъкни бе, говедо! Селянин! Да не съм те чул за внучка ми.- замахна към него Мъртвецът.

Велимир ги хвана и двамата. С мъка удържаше разлудувалите се призраци.

- Ще се осакатите бе, не искам да имам сакати приятели. Спрете се!

- Тоя да не обижда внучка ми...

- Тоя па ше ме бие. Я ела ми, ела ми. Бил съм се с къде, къде по-юнаци от тебе.

В това време Ани и Боби още седяха мълчаливи.

- Изведнъж ми стана много напрегнато. Не знам защо.

- Искаш ли да се прибираме вече. - предложи той. - не, че не искам да останем тук. Звездите са толкова красиви, нищо, че има вятър... - Боби замечтано погледна към звездите.

Както си гледаше звездите, усети как две ръце го милват нежно. Обърна се към Ани и устните им се сляха в така дълго мечтана целувка, озарена от всичките звезди, посипана със звездния прашец на стотици малки феи.

- Гледайте, гледайте! - посочи Велимир целуващите се младежи на приятелите си.

- Божеее, внучка ми е тотално заплетена от тоя пропаднал... ако имах чене, досега да беше се претърколило два пъти.

- Приятел, нищо не можеш да направиш. - потупа го по рамото Черешата. - виж, на тях им е хубаво. И ти си бил млад, и ти си се задявал с момите на село едно време.

Мъртвецът се обърна към него и го прегърна. Велимир пусна няколко въздушни сълзи и подсмърчания.

- Какво беше това? - сепна се Ани. - в храстите има някой.

- Който и да има, не се бой, нали аз съм с теб! - прошепна Боби и я прегърна нежно. - Кой е там?

На повика му не отговори никой. Трите призрака се спогледаха виновно.

- Аз... не, не, не исках да ги изплаша. - заекна Велимир.

- Не искал... айде давай да си ходим - хвана го за яката Мъртвецът и го повлече през храсталаците.

- Ох, олеле, много е трудно да си настройвам аурата ту за храсти, ту за въздух. Пусни ме бе! - пискаше Велимир. А Пешо Черешата се движеше зад тях и се усмихваше, поглеждайки към прегърнатите Ани и Боби.

* * *

Късно вечерта Ани се прибра вкъщи. Уморена, с премръзнали от студ крака, но щастлива. Тя не чувстваше и прашинка от студа. Боби я бе изпратил до вратата на къщата й. А после нейният поглед го проследи как се отдалечаваше със свирукане сред Дебелите тополи на алеята. Ани се сгуши на любимата си синя възглавничка до прозореца. Извади своя дневник и озарените й ръце пресъздадоха всичката възможна чувственост на тази вечер.

„Дано дядо да е щастлив някъде на небето, както аз съм щастлива сега тук." Беше последното нещо, което написа преди малките й пръстчета да изпуснат писалката на пода. Тя потъна в блаженството на съня, полетя на неговите крила и блажено усмихната не спря да сънува онази приказна целувка от вечерта.