Днес излязох на разходка в квартала. Оставих се на вятъра и му позволих да ме води. А той има голямо въображение. Криволичихме заедно по тесните улички. Говорихме си, галехме се. Той поиска да отвее якето ми, а аз за миг се зачудих дали съм готова да му го дам. Отпуснах ръце и реших да не се съпротивлявам. Съвестно ми е за това, че тайничко се надявах да не ми го вземе. Не че  ми трябваше. Всъщност, като се замисля, това е скъп спомен от детството ми. Къде ли не съм била с това яке? Колко баири, гори и поляни съм пребродила с него на гръб, в ръка или на кръста. Още повече, че сега и мама го облича понякога. А аз я обичам. Следователно това яке не е чак толкова излишно. Да, това е добро оправдание пред самата мен, за да не подаря якето си на вятъра. Ако това беше истината, вятърът щеше да ме разбере. Но аз не исках да лъжа нито него, нито себе си. Истината беше, че не спомените от детството ме спираха да му го подаря. Не, не беше това причината. Някакво заядливо гласче, криещо се на сигурно място в главата ми, диктуваше какво да правя. То самодоволно ми задаваше разни глупави въпроси като например: „Защо сега отпускаш ръце, якето ти ще хвръкне?" После пък ми казваше: „Нима не можеш да постъпиш като нормален човек и да продължиш по пътя като се закопчееш? Толкова ли е странно, че това е най-нормалното нещо, което можеш да направиш в момента? А, къде си тръгнала изобщо? Шляеш се безцелно в квартала и си говориш с вятъра! Якето ти не бива да хвърчи във въздуха, при положение, че може да остане на гърба ти!"

  Ти никога не си виждала как якето ти отлита. Това би било ново и непознато за теб. Признай си, че те е страх от непознатото. Нямаш смелост да кажеш на вятъра: "Ето, давам ти това, вземи го и се похвали на целия квартал. Залюлей го над главите на хората и  им прошепни, че ти е подарък от мен, от чудното момиче, което се шляе по улицата. "Не, ти нямаш смелост да кажеш това в очите на вятъра. Страх те е от непознатото и затова така плахо отпускаш ръце, като се надяваш вятърът да стори това, което ти не смееш. Ти се съгласяваш с него, но това пак е от страх, защото те е страх от самата теб и съвестта ти, която е така жестока и взискателна. Често тя ти поставя ти цели, които са трудни за изпълнение и при неуспех те държи будна цяла нощ, кара ти се, крещи в ухото ти и свисти в стомаха ти. Сега ти е поставила нова задача - да се пребориш със страха от непознатото и ако и този път се провалиш, ще бъде безмилостна. Нима да отпуснеш ръце, да направиш подарък на вятъра и да наблюдаваш танца на якето си във въздуха е сложна задача? Ако не изпълниш това просто желание, дълго ще съжаляваш! Страхуваш се от съвестта си и затова повдигаш ръце, но плахо. През теб прозират два страха - единият от неизвестното, а другият от съвестта ти. Не се изправяш срещу нито един от двата.