Обикновено не се заглеждам в лицата на хората по улицата. Но това лице... изглеждаше някак гротескно... множеството вертикални бръчки, силния грим и тъмно-червеното червило, излязло много извън очертанията на устните... Спряхме се едновременно. Заговори ми бързо, някак нервно:

- Ама ти изобщо не си се променила, майка ми викаше, че си все същата, усмихната...

Едва ли бе останала и следа от усмивка по лицето ми, дори и онова пламъче в очите ми, и то изгасна от сянката на спомена.

Не бях я виждала петнадесетина години от деня на развода й. Явих се като неин свидетел. Имаше какво да кажа. Не бяха един или два пъти, в които съм ходела нощем да я прибирам полугола, насинена и окървавена, свита до някой тъмен вход. Опитвах да й говоря, да я убеждавам, че това няма да спре, че трябва да се махне от него... Обичаше го безумно. Не съм виждала друга такава любов като нейната...

- И ухаеш чудесно! Какво е това?

Отговарям механично.

В онзи ден очаквах всичко друго, но не и въпроса на нейната адвокатка:

- Ще отречете ли, че имате интимна връзка със съпруга на клиентката ми?

Онемях за стотни от секундата... Обърнах се рязко и я погледнах... Предната вечер бяхме заедно и аз я успокоявах, че всичко ще бъде наред... Гледаше ме със злоба, най-искрената злоба, която съм виждала.

- Категорично отричам, категорично! - бях потресена.

Излетях от съда, следващите няколко часа направо не бях на себе си.

Владо беше най-красивото момче на квартала и най-лигавото. Никога не съм го харесвала, никога. Дори и се чудех какво толкова намираше в него. После сватбата им, детето. Знаех, че е ревнива и гледах да ходя при нея, когато той беше на работа.

- А Павел вече е много по-добре, остана в Испания. Работи. А аз се върнах заради майка, знаеш...

Да, знаех, че леля Цеца е болна и вече е на легло. Павел е сина й, красиво и талантливо дете, но... на 16 беше вече минал на хероин. Знаех, че заради него е била и тя в Испания, работела е, за да може той да се лекува. Често срещах наши, общи познати и питах. Същите тези хора, пред които след развода си не се беше посвенила да говори купища измислици по мой адрес, тонове помия, толкова воняща, че не проумявах как може да бъде сътворено нещо подобно. Тогава замълчах, не се защитих. Бяха умни хора, наши приятели, щяха да разберат истината рано или късно. Дали се беше осъзнала, но някъде след шест месеца ми позвъни, да се извини. Казах й, че от 12 юни вече не съществува за мен...

- А при тебе? Какво става с теб?

Отново механичен отговор.

- Е, на тебе винаги ти е вървяло в живота... Виж, дай да забравим, а? Да се виждаме пак, да си спомним доброто старо време, какво ще кажеш, а?

Да забравя злобата, интригите?... Доброто старо време... Да, от детската градина бяхме заедно, та чак до края на гимназията. Неразделни. Различни. Тя - бавна и някак женствена, аз - бърза, дива и опърничава. Но се разбирахме. Споделихме, така да се каже, и първите ченгелчета, и първите цигари, и първата глътка алкохол, и първата целувка... До онзи ден...

Спомените вече ме давеха, не исках да види сълзите ми, но не успях. Тя също не сдържаше своите. В този момент през мен като тръпка премина желание да я прегърна...

- Не, Диде, не искам да съм близо до теб повече...

Почти побягнах. Не се обърнах...