Сянката /криминално-мистичен разказ на чичо Перо/

Жега, ама жега… На улицата едва се издържаше – като че между плочките изригваше врящ вятър, който сушеше дробовете.

Затова бързах. Едно – да се скрия под асмата, второ – чичо Пешо очакваше спасение. Под формата на няколко кенчета бира. Просто и вчера беше кипящо време и той използвал последните дози от климатика си – бирата в хладилника.

Бутнах портичката, той ми помаха от дивана под асмата като Робинзон към идващия да го спаси кораб.

В подобна екстремална обстановка нямаше време за много приказки. Пък и мъжете не обичаме да говорим – освен за мачове и мацки. А с чичо Пешо – и за някоя стара история…

Едва отлепих устни от леденото тенеке и се самопохвалих мислено, че бях поръчал на магазинера още заранта да метне бирата най-напред във фризера, а после на долната лавица в хладилника…

Ледена бира… Докторите си дрънкат за вредата от студеното в жегата, ама на докторите им е лесно да приказват в прохладни кабинети…

- Под сянката е приказно – измърках, обърсвайки пяната от джуките, и седнах на люлката.

- Че тая сянка защо я отглеждам? – вдигна вежди над кенчето чичо Пешо и го допи. Няма да го остави да се разваля от горещината, я…

Отпуснах се. Замълчахме…

- Сянката, викаш – рече той след кратка тишина, нарушена само от отварянето на вторите бири.

- Сянката – не знам какво потвърдих аз…

- Сянката понякога спасява човек, а понякога го погубва – разфилософства се чичо Пешо, но аз не го прекъснах. В подобни моменти мисълта му хвъркаше нейде далеч от думите и захващаше в ласото си някакъв друг, особен смисъл…

- Преди доста години ни измъчи една сянка… - каза замислено той и аз усетих, че историята идва на мястото си. Пореден мъжки разговор. Жените нямат понятие от човешко общуване. Те приказват едновременно, разговорът им е като движение на кола с пиян шофьор по чорлав междуселски път, понякога темите се сблъскват… И, разбира се, го отнасят мъжете, позволили си илюзията да се включат в хаоса…

При мъжете диалогът е като жп линия – успоредни мнения, движение в една посока, най-често и скоростта е идентична.

Поради което изобщо не помислих да задам типичния женски въпрос: „Каква сянка? Защо сянка? Дай конкретно…“

Конкретното вече беше налице – сянката. Натам – историята.

- Някъде в края на 70-те беше. Спокойно време, общо взето. Тук се сбили, там нещо дребно откраднали, коли да се зажулят – рядък случай, то и колко коли имаше. А убийства ставаха – сред хора живеехме. Човекът е звяр – и в зоологията го пише, но не директно. Хищник! Четох като млад една книга за древните хора. С илюстрации. Гонят към пропастта стадо мамути, ония се мятат долу, после, казва авторът – май чех беше, хората разфасоват добичетата, изнасят част от месото, зъбите, кожите, жилите… И повечето мамути остават долу. Просто няма как да бъдат изконсумирани. Вярно, натъпкват се до гуша всякакви гадове – лешояди, чакали, вълци, лъвове…

А после хората – така ги наричаше авторът, де, та хората обработвали плячката, лягали да спят с натъпкани шкембета, докато има мръвки, сетне тръгват да дирят друго стадо…

- Чичо, ама тая книга ти ми я подари навремето… И я четох – обадих се.

- Правилно! Аз съм стар, каквото трябва – научил съм, учи се ти. Пък и аз нали почнах в милицията – какви по-страшни истории видях… Та, за какво ти говорех?

- Сянка някаква…

- А, да… Имаше един кротък луд в града, викаха му Ламера. Демек – рушащ всичко, що пипне. Ама иначе – нищо особено. Живееше сам, бяха го назначили в „Чистотата“ – цял ден обикаляше с една гальота…

- С какво?

- Да, бе – ти едва ли ги помниш. Каруца с гумени колела, платформа с един или два коня. Имаше зачислена лопата и метла, плюс кофа. Обираше всякакви лайна по улицата – и животински, че и хорски, метеше край центъра – покрай, защото важната зона  пък чистеше Фильо, колегата му, не по-малко шашав…

Та една заран отиващ на работа шофьор забелязал до тротоара свит мъж. Рекъл си, че тоя е още снощен – тогава таман се беше развихрил панаирът в града, човешко е, значи… Казал на диспечера, оня звъннал в болницата – ми, може да е прекалил с панаирджийстването… Оказа се мъртъв…

Делото дадоха на едно младо момче – Камен. Новак, да се учи по ерементарен случай…

А то каква стана…

Ламера никой не заподозря. Казах ти – част от пейзажа. Даже жена нямаше. Е, веднъж комшиите му го питали пробвал ли е с някоя, той свел очи и отрекъл. Те събрали малко пари – цели пет лева, солидна сума тогава, та извикали Николина Патежовата. Тя, казано културно, се грижеше за сексуалното равноденствие сред мъжете. Работна мома беше. Градът неголям, ама имаше и конкуренция – Айша и Калимерата. Но за тях друг път.

Та платили авансово на Патежовата, влязла с Ламера в стаята си, от там след малко се чул крясък: „Не, не…“ и несбъднатото му сефте пропаднало. После разправяше учуден – накарала го да се съблече, но като видяла… Така де, какъв късмет е извадил… Побягнала. Професия – професия, но инстинктът за самосъхранение… Ама петарата не върна…

Отклоних се.

В града всичко си вървеше спокойно и изведнъж, седмица след панаира – намериха втори убит. Пак удушен – направо със зверска сила, вратът счупен, пак на улицата…

Поръчаха ми да помагам на Камен. Не бях на кеф – хем такъв странен случай, хем някак си неколегиално… Пък и… Абе, убитите нищо, ама нищо не ги свързваше… Логика нямаше!

Както и да е – работихме здравата. Разговори с кого ли не, разпити на заподозрени… И – нищо…

Тогава убиха и трети човек. Първият беше чиновник, вторият текезесар, третият келнер. Нали ти казах - нищо общо!

Освен едно – местата на смъртта. И трите близо да малката къщичка, дето живееше под наем Ламера.

Пък и бабите се разприказваха. Не могли да заспят, зяпали през прозорците /дано видят някои на калъп, та да обсъждат после/, зърнали Ламера на улицата. Покрай дървените огради, криещ се в сенките – ама подобен горилоподобен образ няма как да се скрие…

За да поуспокои гражданството, пък и да демонстрира на шефовете, че работим, началникът нареди да го арестуваме.

Какво арестуване… Отидохме при него на улицата, той таман изгребваше голяма купчина горещи следи от някаква крава, рекохме му: „Ламер, ела за малко…“ и той тръгна с нас.

По нашите изчисления тая нощ или следващата Сянката трябваше да излезе на лов. Затова затвориха Ламера в единична килия – от стария тип, под земята, без прозорец, с плътна врата. Въздух влизаше само през една тръба…

Реших – ако нещо стане, Ламера ще има абсолютно алиби, нали?

Обаче – не стана…

На другата сутрин го намериха мъртъв. Проснат на цимента, със счупен врат…

Сянката?

Погребаха го в края на гробищата. Разследването продължи, но някак си вяло. Бяхме уверени – Сянката няма да се появи…

Така и стана…

- Кой го е убил?

Чичо Пешо взе третата бира, отвори я, преглътна и каза бавно:

- Нищо не открихме. Никакъв убиец. А и повече никого не убиха по този начин. Никого!

- Тогава? Кой е Сянката?

Чичо Пешо въздъхна.

- Нямам доказателства, нямам аргументи, имам само едно усещане.

- Кой?

- Ламера…

- Ламера? Но нали…

- Именно… Как да обясня… Не съм психиатър, макар че съм имал работа с доста техни пациенти, а още повече с хора, които би трябвало да са при тях. Но – от дядо ми съм слушал, хората говорят – във всеки човек има цяла група личности. И, който надделее – той става водещ. Надделее ли добрият – едно. Надделее ли злият – друго. Понякога цял живот се сблъскват, воюват помежду си, често единият унищожава другите. И още по-често се заместват. Една сянка, друга сянка… Така някого роднините познават като добър човек, за жертвите му е безжалостен мъчител, за някого е честен приятел, за друг злобен враг… Сенките на злото…

-  И казваш, че не разбираш от психиатрия…

- От психиатрия наистина не разбирам, от хората… За съжаление, научих се. По едно време ми стигаше да погледна заподозрения и да съм наясно виновен ли е или не… Някои го наричат опит, рутина, други интуиция, аз просто разчитам на своята преценка. Без анализи, без аргументация, без заучени знания. Да, разбирам – опасно е, понякога е откровено непрофесионално. Но… Разбираш ли, рядко съм бъркал. Много рядко. Човекът е като шкаф с прозрачна врата. Лъскав, модерен, красив – а през вратичката виждаш съдържанието. Лазур, тишина… Или черното блато на низостта и антихуманизма…

- От пръв поглед?

- Не винаги. Не забравяй, че твърде често този, който е заел тялото, е коварен, лицемерен, многоличен, подъл и страшен… Но винаги – винаги! – същността избива. Просто трябва да си внимателен и много, много прецизен…

- Извинявай, а какво е станало с Ламера?

- Просто смятам… Смятам, не твърдя, че кротката му лудост е била борба със злото, което се е таяло в душата му. До известно време е издържал… После Сянката е надделял и започнали убийствата.

- А смъртта му?

- Сянката е искал да убива. Но нея нощ е нямало жертва. Затворен, блокиран… И мръсният убиец в него е посегнал срещу кроткия човек. Счупил е врата на гостоприемника си.

- А Ламера? Казваш силен е бил, пък Сянката само вътрешен порив, наистина сянка…

- Не е можел да се съпротивява. Не забравяй – от години е потискал убиеца. И е изгубил сила да се бори. Просто не се е съпротивявал. А може и да е осъзнавал, че само със смъртта си ще спре черната сила в себе си… Не зная… Човешката душа е безкрайна, архипелаг от мисли, съзнания, нагони, усети… Ламера стана жертва на добротата си…

Поредните бири се надигнаха. Жега…

А по улицата минаваха хора. Какво ли имаха в душите си…

П.П. Предварително се извинявам, че няма да мога да отговоря на мнения. Ако се върна - ще се отзова.

Отбелязвам - Ламера, Филип, Николина са реални хора, живели в града ми. Даже веднъж закъснях за час, защото попаднах на кавга между Николина и колежката й - коя на чии стругове я обработвали. Бях в шести клас и ми беше много интересно, както и на тълпата, събрала се светкавично.

Естествено, Ламера никого не е трепал. Но историята с евентуалната му секс среща е истинска и част от легендарното градско минало.

Останалото е измислица на чичо Перо, него търсете за рекламации...

Заповядайте в блога - https://genekinfoblog.wordpress.com/