Стояхме на дансинга. Танцувахме...

И двамата не знаем какво правим. Никой не го е правил преди. Гледали сме другите. Как танцуват...

Нежно я прегръщам. Тя отвръща. Оркестърът започва да свири. Бавно тръгвам с левия крак напред. А тя с десния. Лека усмивка по лицето и. По моето също. Не сме го правили преди. Но вече танцуваме...

Притискам я към себе си. Усещам как въздъхва тежко. Но не от мъка, не от умора. Отпуска се в моите ръце. Оставя ме да водя. А аз никога преди не съм танцувал...

Досега слушах музиката. Ще се отпусна и аз. Няма смисъл. Всичко ни е позволено щом като никога преди не сме танцували...

Затварям очи. Забравям всичко. Вече не чувам музиката. Нито виждам оркестъра. Усещам я до мен. Усещам моето момиче. Близо до мен. Вече не знам какво правя. Дали го правя както трябва? Дали тя ще забележи, че не следя такта? Няма значение. Танцуваме... друго няма значение.

Знам, че това е то. Знам, че не греша. Вече съм сигурен. Не искам да свършва. Не искам да я изпусна от прегръдката си. Няма да го направя. Защото това е тя - моето момиче. А това е нашият танц...

Отварям очите си. Тя още е там. Но е тихо. Оркестърът не свири. Музиката е спряла. Хората не говорят. Гледат. Нас. Гледат нашия танц... А тя е още до мен. И не спираме да танцуваме...

Усмихвам се. Спирам. Тя ме поглежда. Целува ме. И се оглежда. Вижда, че всички гледат нашия танц. И тя се усмихва. Можем го. Можем да танцуваме...

... и ще танцуваме пак. И пак. И пак. О, да... ще танцуваме. Нашият танц.