Терасата
Колко ли удоволствия може да си позволи една жена, попрехвърлила четиридесетте, поувехнала и ангажирана с грижите за две деца и съпруг така, че да не пострада семейния бюджет.
За нея то си беше едно - терасата. Можеше да си виси там с часове и да наблюдава човеците - мравки, които пъплят по улицата в двете и посоки...
Съпругът и се шегуваше, че ако можеха да сложат едно легло, тя и нощите си би прекарвала на терасата. За съжаление имаше място само за стол, двете палми и фикуса. На нея повече не и и трябваше. Цветята бяха добри слушатели, не правеха пакости, а столът беше надеждна опора (без претенции за ракийка със салата).
Не, че се оплакваше от живота си. Напротив - средностатистически бяха нормално семейство. Двама възрастни с постоянна работа и две деца в онази неразбираема възраст, когато претенциите и приятелите диктуват модата във взаимоотношенията с родителите...
Справяха се някак. Лавирайки между банкови заеми, от аванс до заплата и от заплата до аванс. Денем работата ги поглъщаше и изнервяше, а вечерта ги изплюваше на прага на малкото им жилище за поредния разбор на семейния бюджет в краткосрочен план. Докато подготвяше вечерята, слушаше с едно ухо новините от телевизора, а по време на вечерята обсъждаха учебния процес в съвременното училище, спореха дали да си вземат куче или котка и колко ли би струвало едно семейно пътуване до Гърция...
После всеки потъваше в оазиса си. Децата вперваха поглед в екрана на монитора, от време на време спореха за нещо, повишаваха тон, после утихваха. Съпругът и се изопваше на дивана с очи в телевизора, като по време на рекламите шумолеше със спортния вестник и записваше някакви резултати в малко опърпано тефтерче.
Тя се измъкваше на терасата, отпускаше се на стола и наблюдаваше отвисоко реката от хора, която се плискаше покрай витрините на двата тротоара. Вечер рекламите с разноцветието си създаваха феерия от приказни светове - далечни и красиви и някак безопасни с добродушното си примигване. Беше достатъчно далече, за да се ангажира с конкретността на примамките и достатъчно близо, за да се любува на светлинките.
Денем, обикновено сутрин, докато си пиеше кафето с първата цигара, я забавляваха хората и тяхното забързано суетене по тротоарите. На пръв поглед приличаха на мравуняк с хаотично движещи се без цел индивиди, но при ежедневното си вглеждане знаеше, че както и при мравките - първият поглед често лъже.
Наблюдаваше как младите жени винаги пооправят прическите си срещу витрината на магазина за дамско бельо и след краткото спиране тръгваха с бърза и решителна стъпка, сякаш бягайки от изкушението. Влюбените си правеха срещите винаги на ъгъла между двете улици, до фонтанчето с двете преплетени риби, награбваха се бурно и се целуваха, без да се съобразяват с околния свят от възмутени погледи и спотаени въздишки...
Старите жени вървяха бавно, понякога се поспирваха да побъбрят с някоя позната, като оставяха чантите на земята, жестикулираха с ръце сякаш да надвикат заобикалящия шум. После се разделяха и се отдалечаваха замислено и още по-прегърбени, влачейки товара на покупките и на научените току що вести...
Старчето от партера при среща винаги сваляше шапка с лек полупоклон, а на дамите целуваше ръка. "Ех, кавалерството е още живо" - усмихваше се тя разнежено.
Беше забелязала, че станеше ли студено, всички се движеха по-бързо, сякаш преследваха спешни задачи, а през топлото време се полюшваха като в забавен каданс и приличаха на платноходки, реещи се в морето при безветрие.
От около седмица забеляза пред фризьорското ателие седнала възрастна жена, която просеше. Лицето и не се виждаше, но беше облечена в окъсано кожухче и тъмна кърпа на главата. До нея имаше кашон, а в кашона увито като пашкул бебе...
Хората се поспираха и пускаха в ръката и по някоя монета... Някои се опитваха да я заговорят, вероятно питаха нещо, сочейки към детето... Жената отвръщаше нещо на висок глас, като ръкомахаше, кланяше се и си скубеше косите...
След два дни забеляза на тротоара друга жена - по-млада и пак така окъсано облечена, но в по-ярки цветове. После отнякъде се появи старата, зае мястото и протегна ръка. Младата сякаш се изпари... На следващия ден пак така. Явно имаше някакъв си техен график - сменяха се методично и почти незабележимо. Детето обаче беше неизменно на поста в кашона от сутринта до мръкнало... Дали плачеше? Не можеше да се чуе от това разстояние...
Вчера следобяд двете жени се скараха за нещо. Крещяха, размахваха ръце, дърпаха се една друга за дрехите, сякаш танцуваха някакъв странен ритуален танц... Минувачите ги заобикаляха, поглеждаха бегло и отминаваха забързано... Свечеряваше се. Прехвръкваха снежинки...
Днес ги нямаше... "Събота е - помисли си - може би почиват. Или са сменили квартала. Все пак и милосърдието си има финансови граници"...
Жал и бе за детето. Каквото и да си докарваха двете му опекунки, то едва ли получаваше нещо, макар че просеха от негово име. Нещо повече - за моментите, в които ги наблюдаваше, не забеляза нито една от тях да го вземе на ръце, да го погали, дори да го нахрани...
Ако някоя от тях му беше майка, защо ли му бе дала живот? И защо Бог я беше благословил с това дете? Не очакваше отговор. И нямаше кой да и го даде...
Утре беше неделя. Щеше да поспи до късно, да приготви обяд, а после щяха да заведат децата на Витоша - отдавна им бяха обещали...
Утрото я събуди с крясък... Беше вик на ужас, от който кооперацията потръпна, а гълъбите под покрива се разлетяха... Обърканото ехо блъскаше вика от прозорец към прозорец, сякаш търсеше помощ...
Наметна се и хукна към терасата. Погледна надолу. На ъгъла, пред контейнера за смет бе коленичил клошар. Ръцете му бяха протегнати към небето, очите му приличаха на тъмни дупки... Пред него имаше кашон, а празнотата му беше заета с... не, не беше кукла. Позна кашона. Досети се за съдържанието му... и гърлото и се сви.
Ехото все още обикаляше и чукаше по стъклата. Просеше. Просеше внимание. Просеше лек за гузна съвест, просеше отговора на един въпрос: "Защо, Господи? Защо?..."
© Дочка Василева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Прозата ти е невероянто въздействаща.Със все по-голямо удоволствие я търся и я чета.Имаш ли издаден сборник с разкази или стихосбирка?
-
Благодаря ви!Радвам се че ви има!
-
Пишеш чудодейно, грабващ е още първия ред.Описанията са ти толкова истински ,че се виждам като невидим наблюдател в тях.
А този разказ е разлепващ души... -
Прозата ти е разтърсваща.
-
Доче, прекрасно си се справила но...някак сякаш съкрати живота ми с ЕН години. Мамка му, май трябваше да го прочета след празника - разтърси ме и сега чувствам горчивина в гърлото, сякаш и аз съм част от това кето позволява такива неща да се случват. Поздравления и весел празник - доколкото може да се превърне в такъв, след това силно въздействащо изпълнение...
-
Вече трети път го прехвърлям...Без коментар. Мисля, че е достатъчно болезнен...
-
весели празници,скапа Дочке!!!пожелавам ти го от все сърце!
-
Ех...Доче...!
прочетх го точно сега в Коледната нощ...
за да ми е много по мъчно...пак ме разплака.
прекрасен разказ и много ...много тъга...
много те обичам, Доче,заради това , че все
забелязваш мъката и тъгата, където и да са се скрили.
преръщам те и те целувам с обич. -
И със сигурност и това е форма на живеене, изродена
и кой я допусна, защо, все въпроси...
А с разказа си много правдиво и с тънка струна
докосваш, продължавай, има смисъл, все някога,
да се надяваме...
Дано добрините са повече през НОВАТА 2008 г. мила Доче!!! -
...!
Дано все по-малко се среща да виждаме просещи и изхвърлени в контенера животи!
Доче, желая ти весели празници! -
...
Много, много тъжен разказ...
-
Тъжен,мого тъжен!Но невероятен по своя замисъл и дълбочина!
Доче,много щастие и весели празници ти пожелавам! -
Доче....!!!!!
Ще се помоля както винаги за по-добър живот за всички на Земята...да има живот... -
Късно, много късно...,закъснелите въпроси нямат отговори.
Тъжен разказ.
Аз пък ти пожелавам светли Коледни празници!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
