Не ти ли омръзнаха белите рамки
на зебрената ми кожа?
Не ти ли омръзна, леко размазана,
поезията ми в проза?
Не ти ли омръзна, точно когато
изхвърлям обувките,
с които танцува дъждовно душата ми,
под крилото ти
да намирам сушина?
Не ти ли омръзна, когато разплитам
възли и възелче
да трепери от нежност тънката нишка
на страха ми под пръстите?
Не ти ли омръзнах такава и всякаква-
непозната от вечни промени?
Може би лично блести и тежи луната,
готова всичко да забележи.
© Бела Тихомирова Всички права запазени