Двамата с теб се успокояваме,

че съдбата изобщо ни срещна, 

понеже много и не успяват,

а търпят осъзнати грешки...

Аз в сърцето си сбирах гняв, 

а за мен си не търсих прошка. 

И защо да я искам? Как, 

щом добро не посях в лошото. 

Ден по ден се разправям с времето, 

и го хуля, че ме избърза. 

Насади ме с любовни плевели, 

зацъфтя в мен тъга и... върза. 

А сега, щом си вече тук, 

да не диря на Бога сметка? 

Не, това е за някой друг. 

Със крила аз отключвам клетки. 

И гневът ме яде отвътре, 

че те нямаше толкоз дълго. 

В ден до пладне за мен се мръкваше, 

и в душата ми стана тъмно... 

А сега, както казват хората - 

не жалей за погрешни стъпки, 

давай смело с на Господ волята, 

пий живота на бавни глътки! 

Но не се съгласявам лесно, 

с пропилените мигове щастие. 

Знам - наивно е, ала не е честно, 

да ми светиш кратко преди да угасна... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

18.02.2024