Коледни размисли

Дойде, де, дойде линейка, е седем часа верно, това е положението. Какво да направят хората?!

Едно младо докторче, цялото опаковано, само очите му се виждат през запотените очила.

Как вижда горкото  – учило, учило, за какво?!  Да се блъска като грешен дявол и да го псуват.

Сега ще видим нашия късмет какъв ще е - ще ни има ли, няма ли?

Еми, така става, не можел да не отиде на рождения ден на братовчед си, щяли много да се обидят.

После две седмици кашля, настинал бил, не си направи тест, докато не се влоши съвсем. Лилав трябваше да стане, за да викаме линейка.

Нямало коронавирус, измислици били на американците, план за обезлюдяване.

Сега ще си изкара Коледа в болницата от много акъл. Още е на кислород, дано не стигне до интубиране, че от там почти никой не се връща.

Винаги е бил такъв - вироглав, упорит, никой нищо не може да му каже. От млад още, винаги контра. Ако му кажеш, че ще вали, нарочно не взима чадър.

Ако му кажеш купи пиле, със свинско се връща, нарочно. Не, не се  вразуми, стар човек, пък инат като магаре.

Така ще си остане, сега, ако му се обадя, ще ми каже, че нищо му няма и след ден го изписват. Сама ще си изкарам Коледа, то до нея ли ми е!

Чудя се само да правя ли масата за Бъдни вечер, като съм сама. Винаги сме я правили. Е, в последно време само двамата.

Ми, двамата, ми с кой?!

Три деца да имаш, и трите да ги няма, ама живот. Толкова време ги бутахме, тикахме  – да заминат, та да заминат, бъдеще да имат. И... заминаха, и тримата, заминаха – успяха! Сега си имам деца в рамки, внуци картинки.  

Чакам вечер да се появи някоя от главите да рапортува как й е минал денят. И все бързат, появи се, каже две-три думи, айде, че сме на работа утре. Само това чувам – “работа“.

Питам: “Сприятелихте ли е с някое семейство, канят ли ви“.

“Тука не е така мамо, не си общуват така хората, не си ходят по гости“, все ми отговарят.

Къде ходят тогава тия хора по тия държави?

Не излизали, по гости не ходели, събирания само организирано. Какво правят, как им минава денят, така и не си го представих.

На малката викам: “Говориш ли с другите майки?“.

“Тука не познавам майки, събираме се майките на 2 хил. мили, веднъж на няколко месеца, покрай една група в интернета“, ми вика.

Абе, как така бе, как на мили, те тия хора не ги познаваш, какво, ще дойдат за един час, какво ще си кажете?

Уж за добро заминаха, а не знам добро ли е това, само да работиш и да постигаш резултати? 

Десет години сме си сами на Коледа, а сега пък съм хептен сама, като пукъл.

Бе, той да се оправи, че сам живее ли се?!

Караме се, дрънкаме, ама си ми е другарче, животът ни заедно мина. Брак петдесет години, не съм мислела, че е възможно, ама ето, живи сме и се заедно сме.

Навремето нямаше Коледа, после я вкараха. Имаше портокали и дядо Мраз, това ни беше празника и то само на Нова година.

После започнахме да правим постните ястия за Бъдни вечер, майка разказваше как се е празнувало, като са били деца.

Свещ ходя, паля, ама така и не знам защо точно. Иначе ходя де, винаги, прекръстя се, па запаля и излизам, нищо не се моля. Смешно ми е някак да се кръстя и моля, навици нямам.

За Коледата от няколко години, така, се позапознах. Тук имам едно съседче, пастор било в тия църкви, дето дойдоха след промените.

Много честно, добро момче и едно хубаво. Идваше през ден, през два, по едно време да ни разказва, та тогава малко повече научих.

Вика: “На вас старите, са ви забранявали комунистите, затова не сте го празнували, а това е от всичките празници най-големият“.

Може, може и заради режима да е било, но баба ми само правеше постно, друго и тя не знаеше. Като я питах: “Бабо, защо на тоя ден ги ядем тия седем неща и все постни“. Тя викаше – “Богът утре се ражда, затуй“.

Кой Бог ма, бабо, си мислех и се смея със старческата наивност. Пък сега, като се замисля, май само той остана.

На лекари да вярваш, не можеш, те и да искат, не могат ти помогна. Едни викат, лоши били, виновни, за пари само искали.

Не знам аз, лекар все пак, учен човек е, колко и да мисли за пари, все за хората му е първо. Татко много уважаваше учените хора, тъй съм възпитана, лекар се почита. Не мога да ги виня хората.

То, това чудо дето ни нападна, само нас ли нападна, целия свят съсипа. Ей го - италианци, китайци, руснаци, турци, се са зле. Лекарите ли са виновни? Жаля ги хората, плаче ми се, като чета новини - плюят ги, пък те мрат като мухи.

Пак ревнах, няма да плача, обещала съм си, че какво и да става, приемам го и това е, такъв е животът. Има си начало, среда и край. Няма да сме вечни, я!

Ще си направя аз масата, така трябва. Нищо, че съм сама, на децата ще се обадя, ще ги видя по скайпа и готово. За какво са тези мрежи.

Тоя празник не е като другите, това е важен празник. Христос се ражда, а с него, както викаше пасторчето, и нашия свят.

На думи го знам, ама не го разбирам, никога не разбрах какво е Бог да се роди. Бог ражда ли се?!

Не е ли баш Бога в началото на всичкото, много са ми сложни тези въпроси?!

Щото, той, ако е създал всичко, то преди него нищо не е имало, пръв е бил.

Някак никога не ми се изясни. Защо са трима боговете, пък е един. Уж ни е Бог Христос, пък и Свети дух и Бог отец, а, де?! Иди го разбери!

Пасторчето вика: “Христос бабо, се е родил и като се е родил той с кръвта си твоите грехове е изкупил и няма вече кръвнина да даваш на Бога, а само да живееш праведно и си готова“.

Е, кое е праведно сега си мисля?

Броя ги нещата - никой не мразя, то и да мразя – за малко, после земе, че ми мине.

Да съм крала, не съм, веднаж по погрешка взех една торба, ма я върнах веднага.

Да лъжа, лъжа, по малко, кога трябва, най-вече заради децата съм лъгала. Не написало домашно, аз го занеса горе Гошето да го  напише, туй, ако е грях – грешна съм. Ама това за добро, за децата го правех.

Да съм убила - никога, даже мишка не съм убила, само хлебарки съм тровила.

И то от цялата сметка излиза, че праведно съм живяла, животът ми не е черен, ама и розов не е.

Пасторчето вика: “Моли се бабо, моли се и всичко си идва на мястото. Бог, ако така е решил, ще стане, по негов план живеем“.

Не смея да звъня в болницата, че Стойчо ще ме напъди като..., много се дразни, като му звъня, излагала съм го.  Като с бебе съм се държала, майка сякаш съм му.

“Децата заминаха, мене почна, луда жена, куче си вземи“, смешен е като се развика така.

Имам си тука икона, синът ми я изпрати от Италия, ще седна да се моля, пък то се не знае, кое е истина, кое не е, ще покаже.

Моли се, не спирай, това е – друго – няма!

Аз съм такъв човек, че винаги, като правя нещо трябва да си го представям, иначе не мога.

И понеже ми е много нова това с молитвата, та лягам и си представям думите като мараня, как се носят нагоре. Летят, летят и стигат до края на един голям купол, а после отлитат другаде.

Най-важното е мисля, да си представяш, че стигат някъде. Мисли си, че като на човек говориш и те слуша.

Бог като си представя, за един голям човек мисля, огромен, който държи земята с ръце. И малките гласчета долитат до него през атмосферата.

От  вчера така се моля, пък, ако е речено, да стане. Моля се Стойчо здрав да излезе, друго не искам. За децата не смея да се моля, там е загубена битката, пък и техният живот нека си гледат, нас кучета ни яли.

Я, на скайпа ми свети малката щерка, да я пусна тая камера да я виждам.

        – Дорче, кажи мама, татко ти го зеха линейката, чакам да ми се обади.

        – Мамо, като звънне, веднага да ми звъниш и ти, чу ли!

        – Ще звъня, я, как няма да звъня. Дорче, вие как сте там, маса направи ли си за Бъдни вечер.

        – Направих, ама, за друго искам да говорим, ама, айде после, татко като се оправи.

       – Кажи, Дорче, лошо да не е станало!

       – Не, не е лошо, ама....мислим да се връщаме с Борил, в България да идваме, старата къща ще стягаме...Кажи нещо де, защо мълчиш?

      – Както си решите мама, ама, да не стане да седите без работа тук.

      – Е, тук каква работа толкова имаме, обща. Учителка ще ставам по английски някъде в околията, търсят се хора.

      – Че се търсят, търсят се, да не съжалявате после.

      – Айде, че ме търсят на телефона, чао, мамо, звънни, като ти се обади татко.

Какви са тези чудеса, щяла да се връща? Тя, малката, преди дванайсет години замина, как ще се връща.

Е, не, че не ми е радостно де, друго си е тук да е едното дете поне, ама тя да не съжалява.

Я, звъни телефона, бързо:

        – Стойчо, какво стана?

        – Добре съм, само на въздух днес ще съм, температурата спада, може и да прескоча трапа. Тук има много болни хора, ад е, аз съм от късметлиите. Айде, по-късно ще се обадя пак.

Ти да видиш, две новини и двете хубави. Какво става, да не би верно да стигат някъде тия молитви, а?

Ще взема на стари години да повярвам, ти да видиш!

Еми, да, то няма само лошо да се случва, понякога става и хубаво, колкото и да не чакаш. Все пак е Коледа, редно е хубаво да стане!