diesto (Данаил Антонов)
1008 579
10 мая 2024 г., 06:48

Живот на сушата 

  Поэзия » Любовная, Философская
330 2 6

Прости ми, че понякога ме няма, 
потънал в свойто мрачно тъжномислие. 
Без друго, тъй и тъй съм закъснял, 
поне не ще отвикнеш да ти липсвам... 
Признавам си, съвсем не е нарочно 
и не, защото знам, че ме обичаш. 
Наследство е от рани по задочност. 
(Понеже нямат сила - във очите)... 
Но всъщност аз тъгата я удавих 
в морето на дълбоката си вяра, 
след целия потоп, че не забравих, 
как в сушата живота продължава... 
И всеки ден погледна ли брега, 
морето ми напомня за сълзите.
Да можех пясъка му сам да събера, 
в часовници милиони бих го сипал... 
Така да те отмерва. Като вечност, 
а аз ще се завръщам много бързо 
от сенките, в прегръдката ти нежна 
с усещане, че няма да е късно. 
Прости за мойте дози слабоволия. 
Калил се бях с коварна самота, 
в която да отглежда безлюбовие 
с лъжи ранена - моята душа... 
А пясъка е сито за водата,
тъй както любовта ти ме пречиства. 
Часовниците няма да тиктакат, 
а тихо ще ти шепнат - още жив съм... 

 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
09.05.2024


 

© Данаил Антонов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??